Хората ме гледаха странно. Някой подхвърли:
— Това е той — Анди Барбър.
Не спрях. Бяха изминали четири дни от убийството и всеки знаеше, че аз се занимавам със случая. Естествено, искаше им се да ме питат за заподозрени, улики и всичко останало, но не смееха. Засега подробностите около разследването нямаха значение, важен беше само тегнещият факт, че едно невинно хлапе бе мъртво.
Убито! Новината ги бе зашеметила. Не можеше да се каже, че в Нютън има престъпност. Местните хора научаваха за насилието от новините и коментарите по телевизията. Смятаха, че тежките престъпления се случват само в големия град, сред пропадналите градски тъпанари. Заблуждаваха се, разбира се, но не бяха глупаци. Смъртта на Бен Рифкин — едно от децата на града, за всички беше потресаваща. Тя разбиваше представата им за Нютън. В центъра на градчето от години имаше голяма табела с надпис: „Общност от семейства, семейство от общности“, за мнозина Нютън бе „добро място да отгледаш децата си“. Родителите можеха да избират центрове за допълнителна подготовка и частни учители, клубове за карате и ученически футболни първенства, ценяха най-много тъкмо представата за Нютън като детски рай. Мнозина от тях се бяха преместили от големия град тъкмо заради това. Те приемаха безропотно по-големите разходи, потискащата монотонност и разочароващото примирение със скучния еднообразен живот. За много от жителите на Нютън всекидневието в предградията имаше смисъл само заради „доброто място да отгледаш децата си“. Те бяха заложили всичко на това.
Минавах от стая в стая. Хлапетата — приятелите на Бен, се бяха събрали в малкото помещение до входа. Говореха тихо, гледаха втренчено. Гримът на едно момиче се бе размазал от сълзите. Джейкъб — синът ми, седеше на ниско кресло — дългурест и кльощав, встрани от останалите. Зяпаше екрана на мобилния си телефон, без да го интересуват разговорите наоколо.
Семейство Рифкин беше в дневната — близки родственици, смазани от скръбта.
Накрая се добрах до кухнята при родителите на децата, които бяха учили заедно с Бен Рифкин. Това беше привичното за мен множество. Познавахме се още от първия ден на децата ни в подготвителната група преди осем години. Виждахме се сутрин, когато ги оставяхме пред училището, или следобед, когато ги прибирахме, гледали сме заедно безброй футболни мачове, благотворителни представления, дори си спомням за една училищна постановка на „Дванайсет разгневени мъже“. И все пак, ако не броя няколко по-близки приятелства, не се познавахме особено добре. Вярно, държахме се дружелюбно помежду си, но повечето от тези познанства нямаше да надживеят деня, когато нашите деца щяха да завършат гимназия. В първите дни след убийството на Бен Рифкин обаче изпитвахме една особена близост, все едно изведнъж бяхме станали откровение един за друг.
В огромната кухня на семейство Рифкин — с печка „Улф“, хладилник „Съб-Зиро“, гранитни плотове, шкафове в английско бяло — родителите се бяха скупчили по трима-четирима, за да споделят за своето безсъние, тъга и страх. Говореха неспирно за убийствата в Кълъмбайн, за Единайсети септември, за това как случилото се с Бен ги е направило по-близки с децата им. Необичайните емоции в тази вечер сякаш се подсилваха от топлата светлина на лампите с кръгли оранжеви абажури. В уюта на тази светлина като от огнище родителите си позволяваха да споделят тайните си.
До плота по средата на кухнята Тоби Ланзмън подреждаше ордьовър в голяма чиния. Сухожилията на ръцете й изпъкваха. Тоби беше най-добрата приятелка на моята съпруга Лори — една от малкото трайни връзки покрай децата. Тя забеляза, че търся жена си, и посочи към другия край на стаята.
— Обгрижва майките.
— Виждам.
— Е, всички имаме нужда от това в момента.
Изсумтях, погледнах озадачено и я подминах. Тоби се палеше лесно и единствената ми защита беше тактическото отстъпление.
Лори стоеше, заобиколена от няколко жени. Косата й, открай време гъста и непокорна, беше хваната хлабаво на тила с голяма шнола. Забелязах я как галеше успокояващо ръката на една от жените.
Когато застанах до Лори, тя ме прегърна през кръста с лявата ръка.
— Здрасти, миличък.
— Време е да си вървим.
— Анди, откакто влязохме, все това повтаряш.
— Не е вярно. Мислех си го, но не го казвах.
— Е, беше изписано на лицето ти. — Тя въздъхна. — Знаех си, че трябваше да пристигнем с отделни коли.