За миг ме погледна изпитателно. Не искаше да си тръгне, но и разбираше колко съм притеснен, превърнал се едва ли не в център на вниманието. А и поначало аз не съм от приказливите — светските разговори в задушни, препълнени помещения винаги ме изтощават. Трябваше да прецени всичко това, пък и едно семейство винаги се нуждае от управление, като всяка друга организация.
— Ти тръгвай — реши Лори. — Аз ще се прибера с колата на Тоби.
— Така ли?
— Ами… Защо не? Вземи и Джейкъб.
— Сигурна ли си? — Наведох глава към нея (Лори е по-ниска с почти цяла стъпка1) и прошепнах театрално: — Защото бих останал с удоволствие.
Тя се засмя.
— Тръгвай, докато не съм размислила.
Всички впериха погледи в нас.
— Върви де. Палтото ти е в спалнята горе.
Качих се по стълбата, която ме отведе в дълъг коридор. Тук шумът беше приглушен и ми олекна. В една от стаите, вероятно на по-малката сестра на Бен, имаше купчина палта на леглото, но моето не беше сред тях.
Вратата на съседната стая беше затворена. Почуках, отворих и надникнах да огледам.
В стаята беше сумрачно. Светеше само месингов лампион в отсрещния ъгъл. Дан Рифкин — бащата на убитото момче, седеше в креслото, непосредствено до светлината. Беше нисък, строен, крехък човек. Както винаги косата му беше сресана безупречно. Носеше скъп тъмен костюм, с груб разрез в ревера, сякаш символ на разбитото му сърце. Помислих си, че това е безполезно похабяване на скъпата дреха. В мъждивата светлина очите му изглеждаха хлътнали сред синкави кръгове.
— Здравей, Анди — промълви той.
— Извинявай. Влязох само да си потърся палтото. Не съм искал да ти досаждам.
— Няма нищо. Седни за малко.
— Не искам да ти преча.
— Моля те, седни. Искам да те попитам нещо.
Искрено му съчувствах. Виждал съм как скръбта убива хората. Работата ме принуждава да бъда част от болката. За родителите на убитите деца е най-тежко и си мисля, че за бащите е още по-непоносимо, отколкото за майките. Те са длъжни да понасят всичко, да се държат „както подобава на мъж“. Бащите на убити деца често умират наскоро след тях и често причината е инфаркт. Всъщност умират от скръб. За един прокурор също настъпва момент, когато осъзнава, че не може повече да издържа на човешката скръб, да потъва безкрайно в мъката заедно с бащите. Затова се опитва да изолира емоцията, да превърне работата си в занаят като всички останали. Важното е да държиш страданието настрана.
Но Дан Рифкин настоя. Махна с ръка като полицай, подканящ колите на кръстовище да потеглят. Нямах избор, затворих вратата полека и седнах на креслото до неговото.
— Ще пийнеш ли? — посочи той чашата си с меденокафяво чисто уиски.
— Не.
— Анди, има ли нещо ново?
— Опасявам се, че няма.
Кимна и се загледа разочарован в ъгъла.
— Винаги съм харесвал тази стая. Тук идвам да помисля. А когато се случи такова нещо, прекарваш много време в мислене.
Напрегнатата му сдържана усмивка сякаш подсказваше: „Не се тревожи, ще издържа“.
— Сигурен съм, че е така — казах му.
— И все се чудя защо този човек го е направил?
— Дан, по-добре е да не…
— Не, изслушай ме. Само… няма нужда някой да ме държи за ръката. Просто съм разсъдлив човек. Имам въпроси. Не за подробностите. Когато с тебе сме разговаряли, винаги е било за подробности — доказателства, съдебни процедури. Но аз съм разсъдлив човек, не е ли така? Разсъждавам и имам въпроси. Други въпроси.
Облегнах се в креслото и усетих как раменете ми се отпуснаха примирено.
— Така… Ето какво ме мъчи — Бен беше толкова добър. Това е първото нещо. Разбира се, никое дете не заслужава това. Знам. Но Бен наистина беше добро момче. Толкова добро. И още беше дете. На четиринайсет години, за бога! Никога не създаваше проблеми. Никога. Никога, никога, никога. Тогава защо? Какъв е бил мотивът? Не говоря за гняв, алчност, ревност, не за такива мотиви, защото в този случай не може да ги има обичайните мотиви, няма никакъв смисъл. Кой би могъл да изпита такава… такава ярост срещу Бен, срещу което и да било невръстно хлапе? Няма никакъв смисъл. Никакъв смисъл… — Рифкин вдигна дясната си ръка и започна бавно да разтрива челото си с върховете на пръстите. — Искам да кажа — какво отличава тези хора? Защото и аз съм преживявал такива неща, изпитвал съм гняв, алчност, ревност, както и ти, и всеки друг. Но не съм убил никого. Разбираш ли? Ние никога не бихме могли да убием. Но някои хора го правят, някои могат. Защо е така?