Уенди кимна разочарована. Тя ме смяташе за досадник, за един от онези съпрузи, които трябва да бъдат понасяни по неволя, за по-маловажната половина от брачната двойка. Но обожаваше Лори, защото според нея тя се справяше превъзходно и с трите роли, с които повечето жени жонглираха — на съпруги, майки и накрая — на самите себе си. Уенди допускаше, че щом съм интересен за Лори, явно имам някаква скрита страна, която не си правя труда да споделям — а това може би означаваше, че и аз смятам Уенди за скучна и не влагам усилия за смислен, истински разговор. Като единствената разведена в тяхната малка група, Уенди беше склонна да си въобразява, че другите придирчиво търсят недостатъци у нея.
Тоби се опита да разведри настроението.
— Знаете ли, толкова години се мъчихме да опазим децата от оръжията-играчки, от насилието по телевизията и във видеоигрите. За Бога, двамата с Боб дори не позволявахме на хлапетата водни пистолети, освен ако не приличаха на нещо друго. Дори не ги наричахме „водни пистолети“, а „пръскалки“ или каквото ни хрумнеше. Все едно децата не знаеха за какво става дума. А сега това…
Тя разпери ръце театрално.
— Да, каква ирония — добави Уенди сериозно, за да изрази съгласие с думите на Тоби.
— Вярно си е — въздъхна и Сюзън.
— Според мен преувеличаваме ролята си като родители — обади се Лори. — Правиш за децата каквото можеш, но не знаеш какви ще израснат.
— Значи напразно съм ги лишавала от проклетите водни пистолети?
— Вероятно. Например Джейкъб… Не знам. Понякога се чудя дали наистина са имали значение всички неща, които сме правили, за които сме се тревожили. Той открай време си беше какъвто е сега, само че по-малък. Същото е с всички деца. Никое не се различава особено от времето, когато е било доста по-малко.
— Да, но и подходът ни към възпитанието не се е променил. Може би просто ги учим на едно и също през цялото време.
— Нямам подход във възпитанието — отрече Уенди. — Импровизирам в движение.
— Аз също — съгласи се Сюзън. — Всички го правим. Е, освен Лори. Ти може и да имаш подход към възпитанието. А и ти, Тоби.
— Нямам!
— О, имаш. Вероятно четеш и книги по въпроса.
— Не съм такава. — Лори вдигна ръце, сякаш искаше да каже: „Невинна съм“. — Както и да е, мисля, че ние просто се залъгваме за способността си да възпитаваме и изграждаме своите деца по един или друг начин. Почти всичко обаче е въпрос на наследственост.
Жените се спогледаха. Очевидно крайната теза на Лори не им допадна.
— Някой от вас познаваше ли Бен? — попита Уенди.
Говореше за убития Бен Рифкин. Не го познаваха, но като го наричаха Бен, просто го припознаваха като свой близък.
— Не — каза Тоби. — Не беше сред приятелите на Дилън. А и Бен не участваше в някой спортен отбор.
— Понякога имаше часове заедно с Макс — вметна Сюзън. — Случваше се да го виждам. Изглеждаше добро момче…
— Тези хлапета си имат свой живот — добави Тоби. — Сигурна съм, че си имат и свои тайни.
— Също като нас — обади се Лори. — И ние сме били същите на техните години.
— Аз бях добро момиче — заяви Тоби. — На техните години изобщо не съм давала на родителите си повод за тревоги.
— И аз бях добро момиче — съгласи се Лори.
Намесих се в разговора:
— Не беше чак толкова добро момиче.
— Бях, докато не те срещнах. Ти ме промени.
— Нима? Е, значи има с какво да се гордея. Трябва да си го впиша в биографията.
Шегата ми прозвуча твърде неподходящо предвид случилото се и се почувствах засрамен. След кратко мълчание Уенди избълва:
— О Господи, тези нещастни хора! Майка му! Ние си стоим тук, мислим си: „Животът продължава, децата пак са на училище“. А нейното малко момче никога няма да се върне вкъщи.
Очите й се напълниха със сълзи. „Какъв ужас — без да имаш вина, някой ден…“
Тоби приближи и я прегърна, Лори и Сюзън се опитаха да я успокоят.
Чувствах се неловко с моето глуповато добронамерено изражение и напрегната усмивка. Казах, че отивам да видя как върви проверката на учениците на входа, преди тук да се пролеят още сълзи. Не можех да проумея докрай поведението на Уенди, защо е толкова силна скръбта й за дете, което не познаваше. Приех го като поредната проява на нейната емоционална уязвимост. Пък и тя повтори като ехо думате ми от предишната вечер — „Животът продължава“, което сякаш я правеше съюзничка на Лори в един спор, който приключва едва сега. Наистина беше време да се измъкна от тази компания.