Отидох при пункта за проверка във фоайето на училището. Върху дълга маса преглеждаха връхните дрехи и раниците на децата, а наблизо двама мъже и две жени от полицейското управление на Нютън проверяваха самите ученици с ръчни детектори за метал. Нямаше никаква причина за подозрения, че някой ще внесе оръжие в сградата или че убиецът има каквато и да е връзка с училището. Трупът на момчето дори не бе намерен наблизо. Смисълът на всичко това бе просто да бъдат успокоени родителите.
Когато доближих „сцената“, видях, че този ритуал, напомнящ японския театър „Кабуки“, вече не е така спокоен. Едно момиче спореше все по-гръмогласно с един от полицаите, а негов колега наблюдаваше отстрани, вдигнал леко детектора, все едно се канеше да я цапардоса. Оказа се, че проблемът е в нейния суичър, чийто надпис бе обидна дума, но с две разместени букви. Според полицая надписът бил „дразнещ“, тоест забранен според съчинените набързо правила за сигурност в училището. Момичето обясняваше разгорещено, че това са инициалите на модна марка, продавана във всеки мол, пък и дори да подсказвали мръсна дума, защо да е „дразнеща“? Отказваше да съблече скъпия суичър и да остави полицията да го изхвърли в боклука без причина. Спорът явно стигаше до безизходица.
Полицаят срещу нея стоеше отпуснат и с наведената напред глава приличаше на лешояд. Щом ме забеляза, изопна рамене.
— Всичко наред ли е? — попитах го.
— Да, сър!
„Да, сър!“ Мразех военщината при полицията — в разговорите, в неуместните им звания, командна структура и още какво ли не.
— Свободно — подхвърлих му уж на шега, но той сведе смутено поглед към краката си.
— Здрасти — казах на момичето, което вероятно беше в седми или осми клас.
Не бях сигурен дали е съученичка на Джейкъб.
— Здрасти.
— Какъв е проблемът? Мога ли да помогна?
— Вие сте бащата на Джейкъб Барбър, нали?
— Така е.
— Не сте ли полицай или нещо подобно?
— Само заместник на районния прокурор. А вие коя сте?
— Сара.
— Значи Сара. Добре, Сара. За какво спорите?
Тя се подвоуми. После изля поток от думи:
— Ами аз просто… опитвах се да кажа на този полицай, че няма нужда да ми взима суичъра, ще го прибера в моето шкафче или ще го облека наопаки, както иска. Но той не харесва надписа, макар че никой няма да го вижда, пък и няма нищо нередно в него, това е просто една дума. Всичко е толкова…
Тя премълча края на изречението — „тъпо“.
— Не съм измислил аз правилата — сдържано отвърна полицаят.
— Думата нищо не означава! Ей за това говоря! Пък и нали му казах, че ще прибера суичъра. Казах му! Повтарям му милион пъти, но не иска да чуе. Не е честно.
Беше готова да се разплаче и ми напомни за Уенди, която оставих просълзена на тротоара. Господи, няма спасение от тези жени…
— Ами според мен — обърнах се към полицая — всичко ще бъде наред, ако тя остави дрехата в шкафчето си, не мислите ли? Не мога да си представя как това би навредило някому. Аз поемам отговорността:
— Е, вие сте шефът. Както решите.
— А утре — казах на момичето, за да умилостивя полицая — може би е по-добре да оставите този суичър вкъщи.
Намигнах й, тя си взе нещата и забърза по коридора.
Застанах рамо до рамо с полицая и двамата се загледахме през отворената врата към улицата.
Като на пост.
— Постъпихте правилно — казах накрая. — Май не биваше да се намесвам.
Разбира се, това бяха празни приказки. Несъмнено и полицаят знаеше, че само треса въздуха. Но какво можеше да направи? Същата командна структура, която го принуждаваше да налага поредното глупаво правило, сега го заставяше и да се съобрази с някакъв тъпанар-юрист в евтино костюмче, който представа си нямаше колко е трудно да си ченге и колко малка част от работата на полицията стига до докладите, попаднали на бюрата на безхаберни заместници на районния прокурор, затворили се зад стените като монахини в манастир. Пфу…
— Няма нищо — увери ме полицаят.
Така си беше. Останах още малко с него, за да покажа, че сме от един екип, за да е сигурен на чия страна съм.
4
Съдебната палата на окръг Мидълсекс, където се помещаваше и районната прокуратура, беше невероятно грозно здание. Цялата фасада на тази кула на шестнайсет етажа, построена през 60-те години, се състоеше от бетон, излят в разновидности на правоъгълни плоскости, решетки като кори за яйца, прозорци като тесни бойници на крепост. Изглеждаше, че архитектът просто си е забранил всякакви извивки и по-топли материали в усилието да направи това творение колкото може по-мрачно. А вътре не беше по-различно — задушно, пожълтяло, мърляво. Повечето кабинети нямаха прозорци, потънали в плътната форма на сградата. Съдебните зали в модернистки стил също бяха лишени от прозорци. Този архитектурен подход има своето обяснение — да се засили впечатлението за камера, изолирана от външния свят, за театрална сцена на величавото вечно шествие на закона. Но тук не бе имало смисъл да търсят нарочно това въздействие — човек можеше да прекара дни наред вътре, без да зърне слънцето или поне небето. Имаше и нещо по-лошо — знаеше се, че тази сграда разболява. Асансьорните шахти бяха облицовани с азбест и при всяко тракащо отваряне на вратата, зданието бълваше във въздуха облак от отровни частици. Неизбежно беше да опразнят сградата рано или късно. Но засега юристите и детективите, които работеха тук, не обръщаха особено внимание на всичко това. Истинската работа на местната власт често се върши тъкмо в такива неугледни места. След известно време вече не забелязваш обстановката.