В повечето дни сядах зад бюрото още в седем и половина или осем часа, преди телефоните да зазвънят трескаво, преди първото съвещание в девет и половина. Но покрай подновяването на занятията в училището на Джейкъб се добрах до прокуратурата чак в девет. Нямах търпение да видя материалите по случая с Рифкин, затова веднага затворих вратата на кабинета си и подредих на бюрото снимките от местопрестъплението. Подпрях крак на отвореното чекмедже и се облегнах на стола.
Ламинираният плот с дървесни шарки започваше да се олющва по ръбовете на бюрото. Поддавах се на нервния тик да човъркам ъглите, без да се усещам, да чопля ламината като коричка на рана. Понякога се изненадвах от ритмичното пляскане, когато повдигах краищата и ги пусках. Свързвах този звук с потъването в размисъл. Сигурен съм, че онази сутрин ламинатът цъкаше като бомба със закъснител.
Това разследване ми се струваше някак сбъркано. Странно. Твърде тихо, дори след дългите пет дни ровене в случая. Може и да е клише, но си остава вярно — в повечето случаи пробивът се случва рано, в първите трескави часове и дни след убийството, когато всичко е шумно, има улики, догадки, идеи, очевидци, обвинения, тоест възможности. В други случаи е нужно малко повече време да вникнеш в тях, да откриеш верния сигнал в шумната среда, истинската история сред множеството правдоподобни. Съвсем малко случаи обаче така и остават неразкрити. Сигналът просто не се появява в шума. Има всякакви възможности, до една правдоподобни, но нито една не се потвърждава и така случаят приключва. Шумът обаче изобилства всеки път. Винаги има заподозрени, теории, предположения, с които да се захванеш. Но не и при убийството на Рифкин. Пет дни тишина. Някой бе надупчил три пъти момчето в гърдите, без да остави нищо, което да подсказва кой или защо.
Мъчителното безпокойство, което това причиняваше и на мен, и на детективите, работещи по случая, дори на града, вече започваше да изопва нервите. Чувствах се, сякаш някой ме разиграва. Пазеха някаква тайна от мен. Джейкъб и приятелите му си имат жаргонна дума за това усещане — „забълбукване“. Означава да тормозиш някого, като го подвеждаш в грешна посока, най-често чрез укриване на особено важен факт. Момиче се преструва на момче — това е забълбукване. Едва в края на филма се разкрива съществен факт, който променя или обяснява всичко до този момент — например в „Шесто чувство“ или „Обичайните заподозрени“. Джейк ги нарича „забълбукващи“ филми. И случаят Рифкин започваше да изглежда като забълбукване. Можех да си обясня пълната мъртвешка тишина в дните след убийството само с това, че някой нарочно е нагласил всичко. Някой наоколо наблюдаваше, наслаждаваше се на нашата безпомощност и глупост. При разследване на тежко престъпление детективът често изпада в праведна омраза към престъпника, преди изобщо да има представа кой може да е той. Аз обикновено не стигам до такава крайност, но този наистина започваше да ме изнервя. Да, не само защото бе убил, но и защото се бъзикаше с нас. Защото отказваше да се предаде. Защото владееше положението.
На снимките от местопрестъплението се виждаше трупът върху кафявите листа — превит, с лице към небето и отворени очи. Самите изображения не бяха прекалено зловещи — момче лежи върху листа. След толкова години работа вече дори многото кръв не ме стряскаше. Подобно на много други хора, които се срещат отблизо с насилието, се научих да сдържам чувствата си. Никога твърде високо, никога твърде ниско. Още от малък винаги се стараех да е така. Чувството за самоконтрол ми харесваше.