Бенджамин Рифкин беше на четиринайсет години, осмокласник в училището „Маккормик“. Джейкъб беше негов съученик, но почти не го познаваше. Каза ми, че Бен се славел в училището като „мърда“ — макар и умен, не си давал зор с уроците и никога не участвал в групите за напреднали, които запълваха толкова много от времето на моя син. Красиво момче. Често оформял косата си с гел във вдигнат перчем отпред. Според Джейкъб момичетата го харесвали. Бен обичал спорта и бил сравнително добър атлет, но предпочитал скейтборда и ските пред отборните спортове.
— Не движех с неговата компания — каза синът ми. — Правеха се на много готини. — И добави с типична пубертетска хапливост: — Сега всички се прехласват по него, а преди май никой не го и забелязваше.
Трупът бе открит на 12 април 2007 г. в парка „Колд Спринг“ — почти триста декара борова гора, опираща в територията на училището. В парка се кръстосваха пътеки за бягане, чиито разклонения водеха до главната алея по периферията му. Познавах много добре района, защото през повечето дни тук правех сутрешния си крос. До една от тези пътеки тялото на Бен било захвърлено по лице в малка падинка. Плъзнало се и спряло в подножието на дърво. Жена на име Пола Джането забелязала трупа, докато бягала по пътеката. Времето се знаеше съвсем точно — тя спряла спортния си хронометър, щом отишла да види какво става, в 9:07 часа. По-малко от час след като момчето излязло от дома си за училище. Не се виждала кръв. Тялото лежало с главата надолу по склона, с изпънати напред ръце и събрани крака, досущ като при изящен скок във вода. Джането казала, че момчето не изглеждало мъртво, затова го обърнала по гръб да провери какво му е. „Помислих, че му е прилошало, може би е припаднал или нещо подобно. Изобщо не очаквах…“ По-късно съдебният лекар отбеляза, че положението на тялото на склона може да е причинило неестественото зачервяване на лицето, тъй като кръвта се е стекла към главата. Когато обърнала момчето по гръб, жената открила, че тениската му е подгизнала от кръв. Олюляла се назад и паднала, после изпълзяла нагоре два-три метра на длани и колене, станала и хукнала. Затова положението на трупа на снимките — извит и с лицето нагоре — не отговаряше на позата, в която е бил намерен.
Момчето беше намушкано три пъти в гърдите. Първият удар пронизал сърцето и сам по себе си щял да бъде смъртоносен. Ножът беше забит по права линия и измъкнат по същия начин — раз-два-три, подобно на щик. Оръжието е имало назъбено острие, което личеше по разръфания плат около всяка от раните. Ъгълът на забиването предполагаше, че нападателят е с приблизително същия ръст като Бен — около 180 сантиметра, но не беше съвсем сигурно заради наклона на мястото. Оръжието не беше намерено. Нямаше рани от самозащита по ръцете на жертвата. Най-добрата ни улика може би си оставаше единственият ясен пръстов отпечатък с кръвта на убития, оставен върху синтетичния етикет от вътрешната част на суичъра с дръпнат надолу цип. Убиецът вероятно бе сграбчил Бен за дрехата, за да го запрати в падинката. Отпечатъкът не беше нито от Бен, нито от Пола Джането.
Ясните факти за престъплението оставаха едни и същи вече пет дни след убийството. Детективи обиколиха района и два пъти огледаха парка — веднага след намирането на трупа и отново денонощие по-късно, за да се опитат да открият свидетели. Нямаше резултати от претърсването и разговорите. И за медиите, и за все по-наплашените родители на учениците от „Маккормик“ убийството изглеждаше все повече като случайно нападение. Дните Отминаваха без новини и мълчанието на ченгетата и прокуратурата като че потвърждаваше най-лошите страхове — изверг дебне между дърветата в парка. И мястото опустя, макар че на паркинга винаги имаше патрулна кола, която да гарантира спокойствието на любителите на бягането и бързото ходене. Все още идваха само онези, които разхождаха кучетата си на поляната, отделена за тях.
Пол Дъфи, щатски полицай в цивилни дрехи, се вмъкна в кабинета ми, след привичното небрежно потропване на вратата, и седна срещу мен, очевидно развълнуван.
Лейтенант Пол Дъфи, детектив в щатската полиция, си беше ченге по рождение, трето поколение в професията, син на някогашен началник на отдел „Убийства“ в полицейското управление на Бостън. Но не приличаше на ченге. Тихият глас, оредяващата коса и изящните черти на лицето на пръв поглед подсказваха по-изискано житейско призвание. Дъфи ръководеше звеното от щатската полиция, работещо пряко с районната прокуратура. Тази група беше известна със съкращението ПКП (Превенция и контрол на престъпността), което беше лишено от смисъл, защото всъщност такава е работата на всички полицаи. На практика задачата на ПКП беше проста — те бяха детективите на районния прокурор. Занимаваха се с по-сложните, продължителни и привличащи вниманието разследвания. И най-важното — те поемаха разследването на всички убийства в областта. В такива случаи работеха заедно с местните полицаи, които най-често бяха доволни от тяхната помощ. Извън очертанията на Бостън убийствата бяха рядкост и местните ченгета нямаше как да натрупат необходимия опит. И все пак положението винаги ставаше политически деликатно, когато щатските тузари нахълтваха, за да поемат някое местно разследване. Тогава помагаше кроткият подход на Пол Дъфи. За да оглавяваш ПКП, не стигаше само да си проницателен следовател, нужно бе и да си достатъчно гъвкав, за да не разсърдиш различните групи и общности, чиито мазоли звеното неизбежно настъпваше.