Струва ми се, че в тази първа седмица Лори започна да си прощава за смъртния грях (в собствените й очи) да загуби вяра в сина си, да се усъмни в невинността му по време на делото. Личеше по спокойствието й, когато беше до него. Това беше нейна, вътрешна борба, нямаше нужда да се сдобрява с Джейкъб, защото той не научи за съмненията, камо ли за страховете й. Само Лори можеше да си прости. За мен не беше чак толкова важен проблем. Не можеше да се нарече тежко предателство, а и беше съвсем разбираемо в такива обстоятелства. Може би единствено друга майка би разбрала защо Лори го преживя толкова зле. Когато Лори се почувства по-добре, цялото ни семейство започна да се връща към нормалния си ритъм. Всичко в семейството ни се въртеше около Лори. Открай време беше така.
Тук, в този свят на мечтите, започвахме да придобиваме нови навици. Моят любим ритуал стана тримата да гледаме залеза от брега. Всяка вечер си вземахме бира и придърпвахме три шезлонга до водата, за да потопим краката си. Веднъж Хоуп дойде и тактично се настани до Лори като придворна дама до кралицата. Но повечето пъти бяхме само тримата Барбър. Около нас, в гаснещата светлина, дечица си играеха на пясъка и в плитчините, имаше току-що проходили малчугани и дори няколко бебета с младите си родители. Плажът постепенно притихваше, постепенно хората се изнизваха да се преоблекат за вечеря. Спасителите влачеха празните шезлонги по пясъка, за да бъдат подредени през нощта. Накрая тракането преставаше и спасителите също си отиваха, на плажа оставахме само неколцина, загледани в залеза. Реехме поглед в далечината, където двете издатини на сушата се събираха, за да оградят залива, и хоризонтът пламтеше в жълто, после в червено, накрая потъмняваше до мастилено синьо.
Когато се връщам мислено в това време, виждам своето щастливо семейство на брега по залез и ми се иска времето да бе спряло. Изглеждахме толкова нормални — Лори, Джейкъб и аз, толкова неразличими от останалите туристи, дошли да отдъхнат в този курорт. Приличахме на всички останали — нещо, което толкова отдавна жадувах.
Г-н Ладжудис: Какво се случи тогава?
Свидетел: Тогава…
Г-н Ладжудис: Какво се случи тогава, господин Барбър?
Свидетел: Момичето изчезна.
40
Свечеряваше се. Навън дневната светлина ставаше мъждива, небето потъмняваше в познатата зимна сивота. Залата на голямото съдебно жури вече не бе обляна в слънчеви лъчи, а в жълтата светлина на флуоресцентните лампи.
През изминалите часове вниманието на съдебните заседатели ту се бе изостряло, ту притъпявало, но сега всички наостриха слух. Знаеха какво предстои.
Седях на стола на свидетеля през целия ден. Ладжудис кръжеше развълнувано около мен като боксьор, твърдо решен да нокаутира зашеметения противник.
Г-н Ладжудис: Имате ли някаква информация за случилото се с Хоуп Конърз?
Свидетел: Не.
Г-н Ладжудис: Кога научихте, че тя е изчезнала?
Свидетел: Не си спомням точно. Помня как започна. Обадиха ни се в стаята преди вечеря. Майката на Хоуп питаше дали дъщеря й е с Джейкъб. Не я бяха виждали цял следобед.
Г-н Ладжудис: Вие какво й казахте?
Свидетел: Казахме, че и ние не сме я виждали.
Г-н Ладжудис: А Джейкъб? Той какво каза?
Свидетел: Джейкъб беше с нас. Попитах го дали знае къде е Хоуп. Той отговори: „Не“.
Г-н Ладжудис: Имаше ли нещо необичайно в реакцията на Джейкъб, когато му зададохте този въпрос?
Свидетел: Не. Просто сви рамене. Нямаше причина да се тревожим. Всички предположихме, че вероятно тя се разхожда някъде. Може би не £е сещаше, че вече е късно. Там няма покритие на мобилни оператори, така че често някое хлапе се запиляваше някъде. Но в курорта беше напълно безопасно. Цялата територия беше оградена, никой не би могъл да се промъкне, за да й стори зло. И майката на Хоуп не бе изпаднала в паника. Казах й да не се безпокои. Хоуп може би щеше да се върне всеки момент.
Г-н Ладжудис: Но Хоуп Конърз не се върна.
Свидетел: Така е.
Г-н Ладжудис: И трупът й не е бил открит още няколко седмици, нали?
Свидетел: Седем седмици.
Г-н Ладжудис: А когато е бил намерен?…