Той кимна, за да ме насърчи да продължа.
— Дан, не бива да се самоизмъчваш, като търсиш причини. Няма причини. Няма логика. Не и в това, за което говориш.
Рифкин се отпусна в креслото и се съсредоточи, сякаш трябваше да обмисли всичко по-задълбочено. Очите му блестяха, но гласът му беше равен и овладян.
— Други родители задават ли ти такива въпроси?
— Питат ме за какво ли не.
— Виждаш ли се с тях, след като делото приключи? С родителите?
— Понякога.
— А когато е минало много време? След години?
— Случва се.
— И те… как изглеждат? Добре ли са?
— Някои от тях са добре.
— Но някои не са.
— Да, някои не са.
— Какво правят онези, които се справят? Кои са важните неща? Сигурно има нещо общо между тях. Каква е стратегията, кое помага най-добре?
— Получават помощ. Разчитат на семействата си, на хората около тях, има групи за подкрепа на близките на убити. Ще говорим с юристката, която работи с близки на жертвите, тя ще те свърже с група за подкрепа. Ще ти бъде от полза, не можеш да се справиш сам. Не забравяй, че около теб има и други хора, които са минали през това, които знаят какво преживяваш.
— А другите — родителите, които не се справят? Какво става с тях? Онези, които никога не се съвземат?
— Ти няма да бъдеш един от тях.
— Ами ако бъда? Какво ще се случи с мен, с нас?
— Няма да допуснем това. Няма дори да мислим по този начин.
— И все пак се случва. Нали? Случва се.
— Не и с теб. Бен не би искал да те сполети това.
Замълчахме.
— Познавам сина ти — каза накрая Рифкин. — Джейкъб.
— Знам.
— Виждал съм го покрай училището. Изглежда добро момче. Едро, хубаво момче. Сигурно се гордееш с него.
— Да.
— Струва ми се, че прилича на теб.
— Да, казвали са ми го и други.
Той си пое дъх.
— Знаеш ли, откривам, че си мисля за децата от класа на Бен. Чувствам привързаност към тях. Искам да видя как успяват, нали разбираш? Гледах ги как порастват, чувствам ги близки. Това необичайно ли е? Сякаш така съм по-близо до Бен. Затова ли съм се вкопчил мислено в тези хлапета? Защото на това прилича, нали? И изглежда смахнато.
— Дан, не се тревожи кое как изглежда. Хората да си мислят каквото искат. И да вървят по дяволите. Не бива да се притесняваш за това.
Той пак потърка челото си. Страданието му нямаше да е по-явно дори ако лежеше прострелян на пода. Исках да му помогна. И едновременно с това исках да съм по-далече от него.
— Ще ми бъде по-леко, ако знам, ако… ако разследването приключи. Ще ми помогнеш, ако решиш случая. Защото неизвестността… тя ме съсипва. Ще ми олекне, ако убиецът бъде разкрит. В други случаи, с които си се занимавал, това е помагало на родителите, нали?
— Да, струва ми се.
— Не се опитвам да те притискам. Не искам да ти прозвучи така. Само си мисля, че ще ми помогне, ако случаят бъде приключен и знам, че онзи тип е… зад решетките и си е понесъл наказанието. Вярвам в теб, разбира се. То се знае. Не се съмнявам в теб, Анди. Само казвам, че това ще ни помогне. На мен, на съпругата ми, на всички. Да знаем, че всичко е свършило. Разчитаме на теб за това.
Вечерта с Лори лежахме в спалнята и четяхме.
— Още си мисля, че е грешка да отворят училището толкова скоро.
— Лори, вече го обсъждахме. — В гласа ми пролича досада: „Имам опит, знам какво говоря“. — Нищо няма да застрашава Джейкъб. Ще го заведем, ще го придружим до самия вход. Там навсякъде ще има полицаи. В училището ще бъде на по-безопасно място от което и да е друго.
— По-безопасно… Няма как да си сигурен. Откъде знаеш? Никой няма представа кой е убиецът, нито къде е той, нито какво е намислил.
— Все някога трябва да подновят занятията в училище. Животът продължава.
— Грешиш, Анди.
— А ти колко искаш да чакат?
— Докато не го заловят.
— Това би могло доста да се проточи.
— Е, и? Какво толкова ще се случи? Децата ще пропуснат малко учебни дни. Какво от това? Но ще бъдат в безопасност.
— Не можеш да им осигуриш пълна безопасност. Светът отвън е голям. Голям и опасен.
— Добре де, ще бъдат в по-голяма безопасност.
Оставих книгата като малко покривче върху гърдите си и се опитах да я успокоя.
— Лори, ако училището остане затворено, се внушават лоши идеи на тези деца. Училището не би трябвало да е опасно. Не е място, от което да се страхуват. То е техният втори дом. Там прекарват по-голямата част от времето си. Те искат да бъдат там. Искат да бъдат с приятелите си, а не да се заключват у дома и да се крият под леглото, за да не ги докопа караконджулът.