— Пет пари не давам за закона — отвърнах. — Аз съм просто един брат, който търси сестра си. Джен.
— Трябва да попиташ собственика — каза тя и се подсмихна странно. — Той е отвън, пуши, но ще се върне скоро. Може и да я познава.
— Нещо против да седя тук и да чакам?
— Както искаш.
Останах на стола си, продължих да отпивам от уискито и да чакам.
— Кой е собственикът? — попитах, след като пресуших чашата си.
— Брент. Но всички го наричат Спайк.
— Спайк? Бодливия? — Името ми се стори по-подходящо за булдог от анимационен филм.
— Да. Получи прякора, когато спря да пуши и започна да се боцка. — Тя имитира забиването на спринцовка във вената. — Глупаво име. Много му подхожда.
— Ясно.
Или наистина вярваше, че не съм полицай, или мразеше шефа си. А може би и двете.
Тя отиде до касата, раздруса празния буркан за бакшиши, изгледа първо четиримата нерваци, а после и мен. Взе парцала и започна да бърше барплота, като се приближаваше към мен.
— Брент не обича непознати да идват в заведението му и да задават въпроси — каза тя. — Това не е място, където човек може да получи отговори.
Кимнах, без да издавам тревогата си, но наистина започвах да се притеснявам. Загубих прекалено много време тук. Очаквах да задам няколко въпроса, да открия някаква следа и да тръгна по нея. Ловът на хора е несравнимо по-досаден от лова на животни, защото изисква прекалено много разговори, в което хич не ме бива. Отпих от бирата си, настроих се за дълга вечер в „Избата“ и се замислих за всичките онези долнопробни барове, които бях посещавал през годините.
Али продължи да бърше барплота, върху който имаше разлят алкохол.
— Познаваш я, нали? — попитах а.
Тя скръсти ръце и ме удостои с презрителен поглед, който ми подсказа, че е достигнала лимита си от досадници за деня. Изражението обаче й отиваше.
— Може би трябва да попиташ него — каза тя и погледна над рамото ми.
Обърнах се и видях нисичък тип с пепелява коса. Предположих, че е съдържателят, който се е върнал в бара, защото е забравил нещо. Мъжът прекоси енергично помещението, като ускори крачка, когато ме видя. Беше със зелен панталон и кафява тениска, която му бе прекалено тясна. И на двете му ръце имаше следи от спринцовки. Изпука с кокалчетата на ръцете си, при което златният ролекс на китката му подскочи.
Кой си ти, по дяволите? — попита той с висок и гневен глас.
— Ти трябва да си Спайк — повиших на свой ред глас аз.
— Не отговори на въпроса ми, задник. Това е нещо като частен клуб. Няма място за външни. Ще ми кажеш кой си и защо си тук, след което ще си вдигнеш задника от този стол или ще те…
— Казвам се Клайд Бар — представих се аз и отместих стола няколко сантиметра назад. — Търся някого и мисля, че ти можеш да ми помогнеш. Да те черпя ли една бира?
— Не, не искам никаква глупава бира. И не разговарям с ченгета.
Това с ченгетата започваше да ми омръзва.
— Не е ченге, Брент — обади се Али. — И ако си ми ядосан, не си го изкарвай на него. Човекът търси сестра си.
— Млъквай, кучко, никой не те е питал! Ще се разправям с теб, когато приключа с него! — закани се Спайк. Или Брент.
— Внимавай какво приказваш — заявих аз. — Но тя е права. Не съм полицай и търся сестра си Джен. Познаваш ли я?
— Може би. Не беше ли онази кучка, която брат ми…
Не издържах, скочих от стола, хванах устатия глупак за врата и го запратих в най-близката тапицирана колона. С периферното си зрение забелязах, че четиримата от барплота се втурват към мен. Бях забравил колко бързо могат да се движат някои хора, когато са надрусани с метамфетамини.
Затова фраснах Спайк с юмрук по ухото, завъртях го и го запратих в краката им. Той залитна, просна се на земята и препъна трима от тях. Те също паднаха. Четвъртият, който се движеше като надрусан с бензедрин, прескочи Спайк, хвърли се срещу мен и се опита да ме просне с дясно кроше. Направих крачка встрани и му нанесох страничен удар с ръба на дланта по оголения врат. Когато започна да се свлича, стоварих отворената си длан върху лицето му и забих коляно в ухото му. Наркоманът рухна на земята в мига, в който другите трима започнаха да се надигат.
Бяха бързи, но не достатъчно. Посегнах назад, грабнах чаша за шотове и я счупих в слепоочието на най-близкия нападател. После поставих длан под брадичката на следващия, повдигнах го от земята и го блъснах към останалите. Последният нападател пристъпи предпазливо към мен. Приличаше на кечист, опитваше се да ме подмами с лъжливи удари и да ме сграбчи като борец, ако му предоставех подобна възможност.
Аз обаче не му я предоставих. Престорих се, че ще му нанеса дясно кроше, но спрях ръката си тъкмо когато започна да се навежда, след което го ударих с левия си лакът. Той се завъртя леко, а аз пристъпих напред, стоварих юмрук върху тила му и го проснах отново на земята. Спайк вече се надигаше от пода, макар и с много усилия. Притискаше ухото си с длан, затова стъпих рязко върху коляното му. Все едно смачках кен от кока-кола. Нещо изпука и Спайк изгуби съзнание. От останалите никой не бе в състояние да се изправи.