— Тейт? Ти ли си? — отново попита Алвис.
— Боя се, че не — проговорих най-сетне аз.
Настана мълчание. Накрая той въздъхна:
— Явно пак съм направил лоша инвестиция. Къде са хората ми, Бар?
— Всички са мъртви.
— Много жалко. Предполагам, че искаш сестра си?
— Правилно.
Този път мълчанието продължи по-дълго.
— Добре — каза Алвис най-накрая, — изглежда, държиш повече козове в тези преговори. Ще кажа на някой от хората ми да остави сестра ти на място по твой избор. Само кажи къде.
Затършувах из раницата и открих пакет евтини цигари. Запалих една и попитах:
— Бил ли някога в Африка, Ланс?
— Не, и не възнамерявам да ходя. Какво общо има това с…
— А в Южна Америка?
— Не. За какво говориш?
— Аз съм бил и там, и на много други места, където почти никой не ходи… места, където законът е доста разтегливо понятие.
— Какво се опитваш да кажеш?
— Че съм преживял доста неща. Човек не се връща от подобни места, ако не е развил способност да подушва лъжата отдалече. Задръж Джен при теб.
— Сигурен ли си?
— Напълно. Аз ще дойда да я взема.
41
Върнах се до форда и подкарах отново към центъра. Спрях пред първата заложна къща, която открих. Тъкмо излизах от колата, когато телефонът иззвъня отново.
— Бар.
— Специален агент Питърс.
— Да?
— Няма следа от хората на Алвис. Агентите ми не са бавачки, Бар, а аз съм много нетърпелив човек.
— Изчакайте още един ден — казах аз с надеждата да спечеля малко време. — Дори да се наложи хората ви да работят на две смени. Въпросът не е дали ще се появят, а кога…
Вече пишех собствената си застрахователна полица, но исках Деб и Анджи да бъдат в безопасност, докато изиграя последния си ход.
— Каква е връзката ти с всичко това?
— Аз съм просто един съвестен гражданин, който разполага с полезна информация.
— Да, а аз съм Червената шапчица. Иззехме записите от няколко охранителни камери в Райфъл. Замесен си в престрелка на една бензиностанция. А сега и това…
— Убеден съм, че престрелката на бензиностанцията е свързана с наркосделка или война между банди. Аз просто се оказах на неподходящото място в неподходящото време.
— Както и да е. Прибрахме четирима от хората му.
— Както ви обещах.
— Обеща и още информация.
— Ще продължите ли да наблюдавате двете къщи заради мен? — попитах.
Отговорът на този въпрос бе особено важен. Можеше да ме излъже, разбира се, както аз бях сторил, но имах чувството, че е от праволинейните.
— Зависи. Правителствената охрана излиза доста скъпо. Как ще оправдаеш разходите?
— Добре, добре…
Съобщих му местоположението на нарколабораторията в Ледвил. Предупредих го, че може да не завари Алвис там. Всъщност бях убеден, че няма да го открие. Ланс беше прекалено умен, но след като бях открил мястото, очаквах там да има достатъчно доказателства, които да послужат пред съда, когато ченгетата го заловят. Питърс не ми благодари, просто затвори телефона.
В заложната къща извадих късмет. Старецът с потрепващото око, разположил се зад щанда с бижутата, носеше шапка с емблемата на Националната асоциация на притежателите на огнестрелно оръжие. Камуфлажната му тениска бе опъната до скъсване на корема, появил се след твърде много халби бира, а на единия му бицепс се мъдреше избеляла зелена татуировка с надпис Semper Fi. Винаги верни. Девизът на морската пехота. Изгледа ме, когато влязох, и посочи с два пръста към очите си, за да ми покаже, че ще ме следи да не свия нещо.
Прекарах в магазина повече време в сравнение с останалите клиенти, защото тук се чувствах комфортно. Много по-комфортно, отколкото в мола. Заложната къща бе пълна с използвани, дори износени вещи. Нищо ново, нищо опаковано в дебел прозрачен найлон. Само стоки, които бях виждал в Третия свят: купища видеокасетофони и касети, черно-бели телевизори, седла, детски играчки…
Взех едно поизносено яке от закачалката и отидох на гишето. Старецът продължаваше да ме следи с поглед. Попитах го за муниции за пушката и пистолета, а той ми отвърна, че не продава такива неща. Тогава споменах, че току-що съм се завърнал от бойни действия в чужбина, което не бе много далече от истината. Човекът изчезна в задната стаичка и се върна с две кутии патрони — калибър .375 в едната и деветмилиметрови в другата — и ги постави върху стъклената витрина. Платих в брой, без да задавам въпроси. Когато взех кутиите с патрони, забелязах, че витрината е пълна със заложени сватбени пръстени — златни халки за мъжете и пръстени с диаманти за жените. Това говореше доста красноречиво за състоянието на браковете в тази страна.