42
— Ти ли си Бар? — попита единият и размаха оръжието си.
— Кой пита? — отвърнах аз и се приготвих да се гмурна дълбоко.
Обикновено водата осигурява добра защита срещу куршумите.
— Застреляйте го — каза непознатият.
Поех дълбоко дъх и бях готов да се гмурна, когато той каза:
— Шегувам се, приятел. Приберете оръжието. Останалите се засмяха и мушнаха пистолетите в панталоните си, а онзи, който бе говорил до момента, ми протегна ръка. Поех я и той ме издърпа от водата.
— Брат ми се обади.
Стоях на брега, треперех от студ, от мен капеше вода и попиваше в пясъка, а мъжът, който вероятно бе Алехандро, продължаваше да говори.
— Жалко за Чопо — заяви той. — Отличен стрелец беше.
Кимнах. Исках да кажа колко много съжалявам за смъртта му, но хора като тях не си падаха по сантименталностите.
— Дори да беше жив, нямаше да имаме нужда от него. Нито от теб — продължи Алехандро. — Отбих се само да ти благодаря за намесата. Алвис вече се крие. Нямаме представа къде е, но оттегли хората си. Ние ще поемем бизнеса в долината.
— Радвам се да го чуя — казах аз.
— Вече се нанесохме в „Избата“. От вчера братът на Алвис продава за нас. Изгаря от желание да предаде батко си и го прави, без да му мигне окото. Можеш да ме попиташ обаче дали му имам доверие.
Усмихнах се.
— Никакво, предполагам.
— Съвсем скоро Спайк ще остане извън играта. Трябва само да разбера как точно действат каналите му.
Споменаването на Спайк ме извади от унеса.
— Нещо против да се облека? — попитах аз, защото продължавах да треперя.
— Ще те оставим да го направиш на спокойствие. Алехандро махна с ръка, което означаваше: моля, заповядай. Даде знак на хората си и четиримата се обърнаха и отдалечиха. Изминаха трийсетина метра, когато Алехандро се обърна и извика:
— Ей, Бар?
Тъкмо закопчавах колана си.
— Какво?
— Следващия път, когато си уговориш среща с някой като мен, гледай да си с панталон.
— Добър съвет — кимнах аз.
Трябваше да открия мотел, където да подремна. Не ме свърташе на едно място. Нямах представа къде е Алвис, но знаех откъде да започна да го търся.
След като изсъхнах, подкарах покрай реката, свих по Трийсет и втора улица и паркирах на тихо, спокойно място на една пряка от „Избата“. Проверих пистолета, пъхнах го в якето си и тръгнах пеша. По улицата се разминаваха коли, чиито шофьори нямаха и най-малка представа за онова, което се бе случило в планините. Нито за това, което предстоеше да се случи. Завиждах им.
Пред бара пак нямаше никакви хора. Изритах вратата и влязох. Заведението вонеше по същия начин: на урина, застояла бира и отчаяние. Този път обаче долових и слаб мирис на страх. И кръв. Тесният продълговат салон бе празен, с изключение на тримата мъже на бара: двама рокери с прошарени бради и прашни кожени дрехи и Спайк, облечен в хавайска риза, панталон в цвят каки и шина на крака. И тримата се обърнаха, като чуха вратата да се блъска в стената.
— О, мамка му! — възкликна Спайк и посегна под барплота.
— Недей — посъветвах го аз.
Извадих пистолета си и го насочих към малоумната физиономия под скъпата прическа. Той вдигна ръце и разкриви лице в неприятна гримаса.
— Вие двамата! — посочих рокерите с пистолета. — Вън!
Те се надигнаха от столовете си, които проскърцаха, и се затътриха към вратата. Изчаках, докато боботенето на моторите им отшуми, и попитах:
— Къде е брат ти?
Миниатюрни капчици пот избиха по челото на Спайк. Лявото му око потрепна, ръцете му се разтрепериха.
— Виж какво, човече. Вече нямам нищо общо с него. Дори когато той беше шефът тук, пак нямах представа къде е.
— Мисля, че лъжеш. Мисля, че ти си едно лъжливо мръсно копеле — отсякох аз и пристъпих към бара. — Мисля, че знаеше плановете му по отношение на сестра ми още в мига, в който ме видя за пръв път. И мисля, че Али е мъртва, защото ти си пратил хората си след нея.
Спайк облещи очи.
— Али е мъртва? Как…
Към яката на пъстрата му риза вече се стичаха ручейчета пот. Устната му затрепери в синхрон с лявото око.
Притиснах пистолета си в гърдите му.
— Искам да ми кажеш всичко, което знаеш за сестра ми. Веднага!
— Моля те, моля те, трябва да ми повярваш! Споменах веднъж пред брат ми, че сестра ти работи в онова правителствено учреждение, и той наостри слух. Две минути по-късно вече я омайваше с приказки и разпитваше за химикалите, които държат там. Онази вечер си тръгнаха заедно и… това беше. Не знам нищо повече.