— Трябват ми пет минути, за да приключа тук. Изчакай ме в кафенето до нас.
Кимнах, сложих си шапката, докоснах периферията в знак на поздрав към дамите и влязох в съседното заведение.
Бет Кориган се появи шест минути по-късно и седна срещу мен на малката маса.
— Сестра ми изчезна. Тя е при човек, когото познаваш — обясних аз. — Имаш ли представа къде мога да го открия, ако е в града?
— Ченге ли си?
— Нямам нищо общо с полицията. Сестра ми е загазила.
Тя се замисли за миг, после кимна.
— Първо парите.
Плъзнах по масата две стотачки от петте, които бях взел от Зики.
— Човекът, когото търсиш… инициалите му Л и А ли са?
Кимнах на свой ред. Тя се огледа притеснено.
— Не мисля, че мога да говоря. Той е гаден тип.
— Но излизаш с него, нали?
— Излизах с него, минало време. Приключих миналата седмица, когато ми причини това. — Тя вдигна лявата си ръка. Кутрето й липсваше. Чуканчето бе бинтовано. — Предполагам, че съм късметлийка, защото пощади другата ми ръка. Подстригвам с дясната.
— И с какво го заслужи?
— Засмях се.
— Какво?
— Засмях се на начина, по който режеше пържолата си. Не обича да му се присмиват.
Поклатих глава. Всяка история, която чуех за този тип, бе по-лоша от предишната.
— Имаш ли представа къде отсяда, когато идва тук?
— Казах ти вече! Не мога да говоря с теб. Прекалено опасно е!
— В такъв случай ще си поръчам още подстригвания.
Поставих на масата нови двеста долара. Тя впери поглед в банкнотите и се замисли. През това време поръчах две средно големи кафета, черни. След като сервитьорката ни поднесе чашите, над които се вдигаше пара, и отиде да обслужи друга маса, Бет Кориган попита:
— Ще го убиеш ли?
Кимнах.
— Добре — отвърна тя. — Имаш вид на човек, който може да се справи с него. Не успееш ли обаче, и двамата сме мъртви, ясно ли ти е? Ще ти дам адреса, но трябва да ми обещаеш, че няма да доживее до следващия ден. Ще се справиш ли?
Кимнах отново.
Тя ми даде адреса. А докато пиехме кафе, сподели повече интимни подробности за Алвис, отколкото исках да чуя. Благодарих й и станах.
— Постъпи правилно — уверих Бет и тръгнах към вратата.
Тогава забелязах ченгето. През витрината видях патрулен автомобил с емблемата на шерифа на окръг Меса, паркиран пред крадения ми джип. До шофьорската врата стоеше широкоплещест плешив помощник-шериф, който докладваше нещо по микрофона, окачен на рамото му.
Простенах. Трябваше да се досетиш, Бар! Не можеш да караш кола, свързана с издирван от закона наркобарон, и да не привлечеш внимание. Ако не бързах, най-вероятно щях да уредя въпроса в полицейското управление с едно обаждане до федералните. Но сега, след като разполагах с вероятния адрес на Алвис, не можех да мисля за нищо друго, освен как по-бързо да стигна там.
Което ме изправяше пред сериозен проблем. Не можех да си взема нещата незабелязано. Не можех и да изкарам джипа заради полицейския автомобил. Нито — пък можех да нокаутирам ченгето и да задигна колата му. Това не беше Африка, където полицията и армията са част от режими, които се сменят като носни кърпички, и където ченгетата от предходния месец днес са бунтовници.
Върнах се при Бет, която отпиваше от кафето си. Очевидно още размишляваше върху разговора ни.
— Толкова бързо? — попита тя.
— Трябва да взема колата ти назаем.
— Защото сме близки приятели или какво?
Беше права. Изобщо не ме познаваше. Не си бях направил труда да й съобщя дори името си. Не бях казал нищо, освен че възнамерявам да убия бившия й приятел. Не се бях представил като човек, на когото с радост да дадеш колата си.
— Виж, знам, че се запознахме току-що. И че нямаш причина да ми се довериш. Но повярвай ми, аз просто се опитвам да спася сестра си. Освен това ще ти върна колата.
— А къде е твоята? Или нямаш кола?
Кимнах към шерифа, който сега обикаляше бавно около джипа и записваше нещо в бележника си.
— Принадлежи на човека, който обича да реже пръсти — казах аз.
— Открадна ли я?
— Кимнах.
Тя се ухили одобрително.
— Как ще се прибера у дома?
Извадих последната си стотачка и й я подадох с най-очарователното изражение, на която бях способен. После разперих длани под ъгъл, сякаш за да попитам „Имаме ли сделка?“. Тя скръсти ръце и се поколеба още две секунди.
— Имаш ли си име?
— Клайд Бар.
— Клайд, ако ти дам ключовете, ще ми обещаеш ли, че няма да съжалявам?
— Обещавам.
— Добре, може да е лудост, но… Червен „Хонда Интерсептор“, паркиран зад салона. Можеш да караш, нали?