След като в продължение на пет минути газих локва след локва, излязох на малка поляна, разположена толкова близо, че можех да наблюдавам къщата в края на улицата. Растителността бе достатъчно гъста, за да ме скрие от обитателите й, но, от друга страна, бях застанал прекалено далече, за да доловя каквито и да било звуци.
Спрях да треперя. Дъждът обаче се усили и водната пелена ми пречеше да видя какво точно се случва пред огромното триетажно имение. Видях два черни джипа, паркирани до лендровъра, и успях да различа петима мъже, които напуснаха тичешком къщата, качиха се в колите и потеглиха с бясна скорост.
Тъкмо се канех да заобиколя имението от задната му страна, когато телефонът ми иззвъня.
Извадих го и натиснах копчето, на което пишеше ОК.
— Стокър Стейдиъм не ме устройва — заяви Алвис, този път с по-спокоен и уравновесен тон. — Ще трябва да сменим мястото. И времето. Два часът в Ботаническата градина.
Забавих се с отговора, за да го накарам да си помисли, че размишлявам върху предложението му.
— Добре — отвърнах неохотно аз. — Не искам нищо друго, освен да взема сестра си.
Той, разбира се, нямаше никакво намерение да доведе Джен. Както и аз не бях имал никакво намерение да ходя до „Стокър“. Алвис беше умен, но смяташе, че аз не съм. Разсъждаваше по следния начин: Бар иска да се срещнем по обед. Той избира мястото и пристига по-рано, за да устрои засада. Затова ще му се обадя, ще сменя часа и мястото и ще изпратя моите хора още докато провеждам разговора. По този начин, колкото и рано да пристигне Бар, моите хора ще са го изпреварили.
Добър опит. Нямаше представа къде се намирам в момента. А това означаваше, че повечето от горилите му вече пътуваха към Ботаническата градина и щяха да останат там дълго, много дълго, в очакване на човек, който нямаше да се появи.
— Чакай! — казах аз.
— Да?
— Искам да чуя Джен. Да се уверя, че е жива, преди да отида на срещата с твоите хора.
Настъпи пауза, прекъсната от викове в далечината. Накрая Алвис все отново телефона и излая:
— Ето.
Последва тишина, след която чух треперещия глас на Джен.
— Клайд?
— Добре ли си?
— По-добре. Още съм замаяна, но съм по-добре. Къде си?
— На път към теб. Трябва да бъдеш силна, Джен. Още от този момент. И да направиш онова, което правехме всеки път в старата ни къща, когато някой се опиташе да ни нарани. Още сега, нали?
Тя задиша тежко, объркана отначало, но после каза:
— Да, моля, побързай. Ще тръгваме и…
Прозвуча плесница, след което Алвис отново взе телефона.
— Два часът, Бар.
За момент ми се стори, че чувам дращене и борба. После Алвис затвори.
Не бях сигурен дали Джен е разбрала какво исках да й кажа, нито дали е в състояние да изпълни молбата ми. Нямах представа в какво състояние е. Но се сетих за всички онези ужасни нощи, когато използваше скрина си, за да препречи вратата, и реших, че си заслужава да опитам.
Колко ли от хората на Алвис бяха останали в къщата? Предположих, че е поне един, и се помолих да не са повече. Изпълнен с твърда решимост да дам всичко от себе си, но и с надежда късметът да не ми изневери, проверих пистолета, уверих се, че има патрон в цевта, и започнах да се прокрадвам към къщата.
45
Небесата се разтвориха, изля се нов студен порой, а през това време аз заобиколих къщата от задната й страна. Макар да не можех да бъда напълно сигурен заради дъжда, бях почти уверен, че е останал само един охранител, който да патрулира из двора. Когато маршрутът му го отведе в задната част на имението, реших да приведа плана си в действие. Хукнах по моравата — ботушите ми шляпаха из калта — и се скрих зад лендровъра, без да прозвучи нито един изстрел.
Промъкнах се до шофьорската врата, видях, че е отключена, и я отворих. После дръпнах ръчката на капака. Заобиколих отпред, като внимавах да не се надигам много-много, и вдигнах капака. Не разбирам от коли, освен че съм повредил няколко, но ми отне по-малко от минута да издърпам кабелите на свещите и да отскубна бушоните и релетата от кутията на електронния блок.
След като затворих капака, се върнах до шофьорската врата и се вмъкнах вътре. Потърсих автомат или друго оръжие, каквото и да било, за да го използвам в къщата. Колата беше чиста. Не открих никакви оръжия.
Излязох, затворих вратата и се ослушах. Отново не се чуха изстрели. Всъщност не чувах нищо освен ритмичното ромолене на дъжда. Когато успокоих дишането си, зарязах джипа и хукнах към къщата.
Дъждовните капки станаха два пъти по-едри, а на изток проблеснаха светкавици. Първият оглушителен гръм тресна точно когато завивах зад ъгъла и се оглеждах за охранителя. Беше с гръб към мен, на петнайсетина метра може би, и се взираше в тъмнината под дърветата. Вероятно бе забелязал отъпканата трева по местата, където предишния ден бях видял няколко елена. Ако беше наистина добър, щеше да открие и следите, които бях оставил, докато заобикалях къщата.