Алвис изохка отново, блъсна я, видя ме, че връхлитам, и хукна към входната врата. Отвори я рязко и се затича към ровъра. Аз се втурнах след него, но се препънах в тревата. Въпреки това успях да се изправя и да го последвам.
Алвис вече седеше зад волана и блъскаше по арматурното табло. Видя отражението ми в страничното огледало и изскочи навън. Хукна на юг, към реката, притиснал кървящата си ръка към тялото.
46
Последвах го по пътеката, която водеше към реката. Наблизо отекна гръмотевица, но дъждът, слава богу, бе спрял. Засега. Куцах, тичах и оглеждах внимателно земята.
Само ръката на Алвис бе извън строя, което обясняваше защо той тичаше два пъти по-бързо от мен. Но оставяше следи. Капки кръв и стъпки. Проследих ги до поляната, а от там по пътеката между дърветата, която водеше към брега.
Петната от кръв бяха яркочервени, което означава високо съдържание на кислород. С други думи, бях засегнал артерия. Освен това колкото по-близо до водата отивахме, толкова по-често срещах кървави следи. Това ми подсказа, че Алвис губи кръв и няма да успее да се добере до моторницата, която го чакаше някъде край брега.
Истината бе, че нямах представа какво да правя, ако Алвис потегли надолу по течението или ако е скрил оръжие на борда. Скоро ми хрумна, че той постъпва като всяко тежко ранено диво животно. Те тичат надолу по хълма или към водата. Освен това губят ориентация и допускат грешка след грешка. Разсъждавах върху това, без да изпускам от погледа си следите на Алвис.
Имаше кръв от двете страни на пътеката. Първоначално петната кръв бяха само от дясната й страна, резултат от ранената дясна ръка на Алвис. Спрях рязко и се ослушах. Не чух нищо освен дъждовни капки и далечна гръмотевица, затова извадих пълнителя на пистолета и проверих колко патрони са ми останали. Беше празен.
Което означаваше, че разполагам с един патрон в цевта. Ако съдех по следите, Алвис бе направил кръг и се бе озовал зад мен. Беше се спотаил встрани от пътеката, като или бе заобиколил покрай реката, или се бе спотаил някъде в засада в зависимост от това дали се възприемаше като плячка или хищник.
Обърнах се с намерението да проследя дирите му, които водеха назад, когато от храстите изскочи отвратително голо до кръста привидение с камък в ръка. Стрелях ниско, от бедрото, но пропуснах.
Алвис замахна със здравата си ръка с явното намерение да стовари камъка върху главата ми и да счупи черепа ми, но аз се гмурнах под удара му. Ударих го силно в слънчевия сплит и той се сви, сетне забих безполезния вече пистолет в слепоочието му и отскочих назад.
Огледах човека пред мен за един безкрайно дълъг миг — така ми се стори, макар да бе частица от секундата — и видях, че е свалил ризата си и е превързал ранената си ръка, след което е стегнал колана над лакътя като турникет.
Би трябвало да е замаян. Бе загубил доста кръв. Въпреки това изглеждаше неочаквано спокоен и хладнокръвен.
— Сгреших за теб, Бар. Ти не си просто досадник, ти си нещо по-лошо. Ти си гадна, космата хлебарка, която си пъха носа, където не й е работата. Затова сега ще те стъпча и размажа!
— Давай! — отвърнах аз, без да откъсвам поглед от камъка в ръката му.
Вдигнах пистолета, като разчитах той да не знае, че съм останал без патрони.
Алвис обаче се оказа два пъти по-бърз от мен и преодоля разстоянието между нас, преди да насоча пистолета към гърдите му. Вместо да хвърли камъка, той го стовари върху крака ми и ми нанесе ъперкът, който ме изправи на пръсти.
Аз обаче не паднах. Не и преди Алвис да постави крака си зад моя и да ме блъсне назад. Тогава се стоварих тежко в калта, а той се озова върху мен. Белите ми дробове се свиха от удара, но успях да вдигна крака и да сключа глезени над гърба му. Алвис ме удари веднъж в брадичката, после здравата му ръка посегна към пистолета, като едва не счупи показалеца и китката ми.
Той измъкна пистолета от ръката ми, а аз сграбчих ранения му лакът, забих пръсти в импровизираната превръзка и стиснах. Алвис изкрещя от болка и понечи да ме удари с глава, но аз долепих брадичката си към гърдите и той пропусна. В този момент би трябвало да чуя стъпките по пътеката, но бях прекалено зает да дърпам главата на Алвис към себе си, за да мога да забия зъби във врата му. И когато успях да го направя, той изкрещя по-силно от преди.
С последно усилие противникът ми вдигна пистолета и стреля в главата ми. Без никакъв резултат, разбира се. Възползвах се от това и се нахвърлих върху него. Претърколих се, при което той се озова отдолу, и започнах да го удрям както ми падне. С юмруци. С глава. С длани. С всеки удар се сещах за майка ми… и за Али… и за всички жени и деца, които бях погребал на три континента през годините — невинни жертви на злото.