Опитах се да размажа физиономията му до неузнаваемост. Представих си човешкото същество под мен като парче месо, което щях да налагам, докато се превърне в кайма… ако не бе гласът на сестра ми, който ме молеше да спра.
— Престани, Клайд! Моля те, престани!
Предполагам, че в този момент й е било трудно да ме възприеме като човешко същество. Най-вероятно съм й заприличал на чудовище. Почувствах ръцете й на раменете ми.
— Няма смисъл, Клайд! Това няма да върне мъртвите! — извика сестра ми.
Тогава отпуснах ръце, отстъпих назад и прегърнах Джен. Тя обви ръце около мен и двамата заплакахме.
47
Когато спрях мотора на Бет в алеята пред огромната къща на Деб, видях там паркирани автомобили. Джен беше зад мен и ме стискаше здраво, както бе правила преди няколко дни, когато се опасявах да не падне от коня ми. Бе седяла на мотора с ръце, сключени около кръста ми, притиснала малката раница между нас. Беше се справила отлично, само дъждът малко я бе намокрил. Четирийсет минути по-рано бях позвънил в дома на Деб, но се бе включил телефонният секретар, затова просто бях оставил кратко съобщение. То гласеше, че „лошият“ си е получил заслуженото и всичко е наред. Сега седях пред дома на най-голямата ми сестра и не знаех дали ще заваря някого вътре. Затова направих нещо, което бях вършил само веднъж през живота си. Изпратих есемес. Попитах Деб дали си е вкъщи, съобщих й, че Джен е с мен, и я помолих да влезем.
Тя не отговори. Вместо това отвори вратата. А до нея стоеше сестра ми Анджи, която не бях виждал от шестнайсет години.
Джен се втурна към тях и ги прегърна и двете. Трите момичета се завъртяха в кръг и се засмяха. Грабнах раницата, която двамата с Джен бяхме донесли, и тръгнах напред, макар да се чувствах неловко на тази семейна среща. Когато прекрачих прага и оставих раницата до вратата, Анджи пусна Джен от прегръдките си и ме изгледа по начин, който казваше: „може да си луд, но аз пак те обичам“. Изглеждаше по-руса и по-красива, отколкото я помнех.
— Всички се радваме, че тази история приключи, Клайд.
— Изглеждаш страхотно! — казах й напълно искрено.
Тя се усмихна и изигра цяла пантомима, докато оглеждаше израненото ми и окървавено тяло.
— А ти изглеждаш…
— Не е нужно да го казваш. Изглеждам ужасно. Последните дни бяха доста трудни.
Когато се настанихме край кухненската маса, Джен огледа скъпото обзавеждане и възкликна:
— Тази къща е направо страхотна! По-добра дори от предишната.
— Забравих, че не си ни идвала на гости, след като се преместихме тук — отвърна Деб и й подаде одеяло. Връчи едно и на мен. — Знаеш как е, новата къща предоставя възможност да си създадеш нови спомени. — Погледна ме и попита: — Да ви приготвя ли нещо за хапване?
Отворих уста, за да отговори, но Джен ме изпревари.
— Умирам от глад! — заяви тя.
Зачаках Деб да й отвърне заядливо, както бе постъпила с мен при последното ми посещение — и както бе правила винаги, когато бяхме деца. Но тя замълча. Просто отиде до един шкаф и извади тиган от там.
— Телешко с броколи? Става ли? — попита тя и се усмихна, когато чу хора от ентусиазирани възгласи.
— Ще ти помогна, Деб — каза Анджи и се присъедини към нея на кухненския плот.
— Децата не са ли вкъщи? — попитах аз.
— Ник ги заведе в парка — отвърна Деб, докато вадеше продукти от хладилника. — Всички въздъхнахме с облекчение, когато чухме съобщението ти на секретаря. Децата бяха пощурели след толкова време, затворени у дома. Затова, щом дъждът спря…
Кимнах. Тъкмо се канех да се извиня и да произнеса онази малка реч, която бях приготвил по пътя насам, когато Джен отново ме изпревари.
— Благодаря за храната. И на двете! А тези одеяла са просто божествени.
— Моля — отвърна Деб.
Докато двете ни по-големи сестри се суетяха из кухнята, двамата с Джен се спогледахме. Погледите ни сякаш казваха: Не мога да повярвам, че всичко приключи. Истината бе, че най-вероятно още не се бяхме отърсили от шока. Почти не си бяхме говорили, след като напуснахме къщата на Алвис.
Бях свършил точно четири неща, преди да измъкна хондата от мястото, където я бях оставил, да кача Джен отзад и да полетя през портата на имението. Първото бе да позвъня на Деб и да оставя съобщението. Второто бе да огледам ровъра. Идеята се оказа добра. Под един от панелите отзад, където обикновено стоеше резервната гума, открих малка кафява чанта, пълна с пачки банкноти с голям номинал.