— Родителите ти тук ли са? — попитах аз.
Детето погледна кутията, продължи да удря и посочи козите.
Открих госпожа Отърман в обора, където доеше козите. Когато влязох, чух характерния звук, който издава струята мляко в гюма, съпроводен от провлачено блеене. Извиках:
— Ехо? Това домът на семейство Отърман ли е?
Посрещна ме висока слаба жена с кални джинси и карирана риза. Изтри ръце в панталона си и протегна ръка.
— Да. Аз съм Лив.
Стиснах протегнатата длан и почувствах, че ръката й е достатъчно силна да чупи кости.
— Аз съм Клайд, минавам оттук.
Лив ме огледа предпазливо от глава до пети, като не пропусна шапката и раницата, които държах в ръка.
— Мога ли да ви помогна? — попита тя, погледна към къщата и видя джипа, паркиран отпред.
Подадох й раницата, която тя пое неохотно.
— Момиченцето е ваше, нали? — попитах аз. — Това е за него. Майка му би искала да получи тези пари.
Преди жената да успее да отвърне каквото и да било и преди очите ми да се насълзят отново, се обърнах и излязох. Качих се в колата и не погледнах назад.
Открих ги в пустинята на седемдесет-осемдесет километра западно от Мак. Не се виждаха други коли по магистралата, а слънцето бе започнало да залязва и да обагря небето във виолетово.
Табун от осем диви коня с високо вдигнати глави и опашки, които тичаха по голия хребет на северозапад. Тъмните им тела пробиваха дупки в светлината, която струеше от залязващото слънце, и докато тичаха към хоризонта, създаваха илюзията, че бягат от облаците лилав прах, които ги гонеха по петите.
Разбира се, никой и нищо не ги преследваше. Тичаха, защото искаха да тичат. Защото бяха свободни. Защото се наслаждаваха на този прекрасен момент между две бури, риеха с копита, пръхтяха, мятаха глави…
Преди да ги видя, бях изпълнен със самосъжаление и се чудех къде съм се запътил. Къде съм се запътил в по-дълбок смисъл. Джен бе на сигурно място сред семейството. Али я нямаше. Не можех да отричам повече този факт, не и след като бях видял дъщеря й. Тук нямаше нищо, което да ме задържа, нищо не ми бе останало…
Конете достигнаха далечния край на хребета и се скриха от погледа ми, но продължиха да преследват слънцето. Едва тогава си спомних нещо, което Али ми бе казала. Спомних си го, защото видях конете да следват мъдрия й съвет. Те не бягаха от миналото. Не тичаха устремени към по-зелени пасища. Живееха в настоящето. Живееха за мига.
Реших, че може би не трябва да ходя далече на север, за да намеря спокойствието, за което мечтаех. Може би Юкон бе просто начин да избягам от спомените и да потърся нещо, което не съществува. Можех да шофирам, да яздя, да вървя пеша в каквато посока си пожелая, да правя каквото си поискам.
Защото винаги има нещо, което трябва да бъде направено. Сигурен съм. Ключът е в това да останеш в настоящето и да посрещнеш всяка ситуация в мига, в който се появи. Както би постъпила Али.
БЛАГОДАРНОСТИ
Писателите са само малка част от издателския процес и тук искам да благодаря на хората, които направиха появата на тази книга възможна.
Благодаря на моя агент Дарли Андерсън, който повярва в мен и Клайд и ме подкрепи. Благодаря и на прекрасните служители в агенцията му за подкрепата и приятелското отношение.
Благодаря на прекрасния ми редактор Рик Хорган в издателство „Скрибнър“ — с твоя помощ книгата стана по-хубава. Ние наистина сме чудесен екип. Благодаря на Дейвид Лам и на хората в „Скрибнър“, които вложиха толкова време и усилия в този проект.
Благодаря на родителите ми, които ме възпитаха да обичам четенето и да работя здраво за всичко, на брат ми и сестра ми, които бяха заедно с мен по целия път. На моите учители г-н Къмингс и г-н Кругър — обещах да ви благодаря за подкрепата, ако някога напиша книга, и не съм го забравил. Благодаря отново на жена ми и на дъщерите ми, че ме изтърпяха през цялото това време. Знам, че мога да бъда ужасен, но вашата любов и подкрепа са всичко за мен.
Благодаря на всички читатели — вие сте изчезващ и уникален вид. Благодаря ви, че отделяте време и средства, за да четете книги, когато толкова много други неща се борят за вниманието ви. Огромни благодарности, че избрахте точно тази книга.
На всички, които някога съм срещал — помогнахте ми толкова много, дори и да не е било съзнателно. Благодаря ви!