Хауърд Лъвкрафт
Дагон
Пиша това при голямо душевно напрежение, тъй като след тази нощ повече няма да ме има. Останал без пукната пара и почти изчерпал запаса от наркотик, който единствен ме крепи, аз не мога да издържам повече на страданието и смятам да се хвърля от прозореца върху мръсната уличка. Не си мислете, че щом съм зависим от морфина, съм безволев или деградирал тип. Когато прочетете тези набързо нахвърлени редове, вероятно ще се досетите, макар и никога да не разберете напълно, защо трябва да ме сполети забвение или смърт.
Пощенският кораб, на чийто борд бях като завеждащ товара, стана жертва на немски рейдер в един от най-пустинните райони на Тихи океан. Световната война бе едва в началото си и океанските сили на Германия още не бяха достигнали своето сетнешно падение; корабът ни бе законен военен трофей, а към нас се отнасяха със съответната коректност и уважение, полагащи се на военни пленници. Режимът беше толкова либерален, че пет дни след нашето пленяване аз успях да избягам в малка лодка с достатъчно вода и провизии за дълго време.
Когато най-накрая се почувствах свободен сред океанската шир, почти нямах представа за своето местоположение. Никога не съм бил компетентен навигатор, само смътно се досещах по слънцето и звездите, че се намирам на юг от екватора. За географската дължина не знаех нищо; не се виждаше никакъв остров или брегова линия. Времето се бе запазило ясно и безброй дни аз се носех безцелно под прежурящото слънце в очакване да срещна минаващ кораб или да бъда изхвърлен на брега на някоя обитаема земя. Но не се появяваха нито едното, нито другото, и аз започнах да изпадам в отчаяние от своята самота.
Промяната настъпила, докато съм спял. Никога няма да узная подробности за случилото се, тъй като сънят ми, макар неспокоен и изобилстващ от съновидения, е бил продължителен. Когато накрая се събудих, открих, че съм затънал наполовина в слузеста черна тиня, стелеща се, доколкото можех да видя, сред вълнообразна монотонност, а лодката бе затънала в адската киша недалеч от мен.
Вероятно ще си помислите, че първата ми реакция на тази радикална и неочаквана смяна на пейзажа е била изумлението, но аз бях по-скоро изплашен, отколкото удивен, тъй като във въздуха и в гниещата почва имаше нещо до такава степен зловещо, че пронизваше всяка фибра на тялото ми. Цялата местност бе осеяна с туловища на мъртви риби, както и с някои неописуеми останки, подаващи се тук-там от гнусната кал. Впрочем аз изобщо не се надявам да предам с прости думи неизразимата тайнственост, витаеща из абсолютната тишина и безпределна пустош. Не се долавяха никакви звуци, а в зрителното поле присъстваше само безграничната черна слуз, застиналост и еднообразие, които предизвикваха отвращение и страх.
Слънцето припичаше безжалостно и ми се струваше почти черно в своята безоблачна суровост; в него сякаш се отразяваше мастиленото блато изпод краката ми. Докато пропълзявах към заседналата лодка, осъзнах единственото възможно обяснение на случилото се. Вследствие на небивало вулканично изригване част от океанското дъно е била изхвърлена на повърхността, разголвайки това, което милиони години се е таило под непроницаемите водни дълбини. Размерите на тази нова земя, надигнала се изпод мен, бяха толкова внушителни, че аз не можех да чуя дори и най-слабия шум от бушуващия океан, макар да напрягах слуха си. Не се виждаше и морска птица, която да рови сред въргалящата се наоколо мърша.
Няколко часа седях замислен и угрижен в лодката, докато слънцето се движеше из небесните простори. Постепенно под въздействието на сухото и горещо време почвата стана не толкова лепкава и сигурно скоро щеше да бъде подходяща за малки разходки. Нея нощ спах малко, а на следващия ден си приготвих запас от храна и вода за пътешествие в търсене на изчезналия океан и на личното си спасение.
На третата сутрин почвата бе достатъчно суха, за да се придвижвам по нея без усилия. Рибешката воня бе отвратителна, аз обаче бях зает с много по-важни проблеми, за да обръщам внимание на такива дреболии, затова смело тръгнах напред към неизвестната цел. През целия ден се движех все на запад, воден от далечен хълм, издигнал се високо над всичко останало. Нощта прекарах под открито небе, а на следващото утро продължих пътя си към хълма, който едва-едва бе помръднал. На четвъртата вечер стигнах до подножието на възвишението — доста по-високо, отколкото ми се бе сторило първоначално; долината подчертаваше още повече открояващата се релефност. Твърде изморен, за да се заизкачвам, заспах в неговата сянка.
Не зная защо онази нощ сънищата ми бяха толкова бесни, но още преди нащърбената и странно подута луна да се извиси над равнината, аз се събудих облян в студена пот и реших да не заспивам повече. Кошмарните видения, явили ми се насън, бяха твърде ужасяващи, за да ги преживея отново. На лунната светлина видях колко неразумно е било решението ми да пътувам през деня. Лишено от блясъка на палещото слънце, моето пътешествие би ми струвало много по-малко енергия. Вече се чувствах напълно готов да започна катеренето, смутило ме по време на залеза. Взех провизии и се отправих към билото на хълма.