Джеймс Хадли Чейс
Дай ми смокинов лист
Глава 1
Интеркомът иззвъня.
Чък Барли, който пиеше второ уиски от сутринта, разля малко от чашата си, след което натисна бутона. От кутията се разнесе силното, металическо грачене на Гленда Кери:
— Дърк при полковника. Веднага! — И линията прекъсна.
Чък вдигна поглед към бюрото ми.
— Чу какво каза дамата, нали? Бедата на това маце е, че не си го получава редовно. Когато едно маце не си го получава редовно…
Но аз вече бях излязъл и крачех надолу по дългия коридор към кабинета на полковник Виктор Парнъл.
Работех в детективска агенция „Парнъл“ точно от една седмица. Агенцията — най-добрата и най-скъпата по цялото Атлантическо крайбрежие, се намираше на последния етаж на „Трумън билдинг“ на авеню „Парадайз“ в Парадайз Сити, Флорида. Тя обслужваше богатите и охолните, а аз все още изпитвах страхопочитание към лукса, с който беше обзаведена.
Полковник Парнъл, ветеран от Виетнам, беше основал агенцията с пари, наследени от баща си преди около пет години и още от самото начало я беше направил преуспяваща. При него работеха двадесет оперативни служители, повечето от които бивши ченгета или военни, разпределени по двойки. Аз бях заел едно освободило се място и имах късмета да работя с Чък Барли — едър, сламенорус бивш лейтенант от военната полиция, когото смятаха за най-добрия детектив на полковник Парнъл.
Имах щастие, че получих тази работа, защото се бяха явили много кандидати и конкуренцията беше голяма. Получих я единствено защото на времето баща ми беше направил на Парнъл някаква услуга. Не знаех какво точно е направил за него баща ми, но полковникът не беше от хората, които имат склонност да забравят.
През последните тридесет години баща ми ръководеше „Детективски услуги Уолъс“ в Маями — агенция, специализирана в разводите. След като избутах колежа, започнах работа във фирмата и останах в нея като детектив в продължение на десет години. Баща ми ме научи на всичко, което знаеше, а то никак не беше малко, но накрая възрастта му си каза думата и той реши да се оттегли от занаята. Дотогава агенцията вече беше западнала. В началото при него работеха трима души, плюс мен. Когато реши, че е време да се пенсионира, аз бях единственият детектив и по цели дни се чудех какво да правя.
Полковник Парнъл търсеше с кого да замени един от своите хора, който се бе оказал непочтен. Баща ми се свърза с него и му каза, че не е изключено да попадне и на по-лош кандидат от мен. Разговорът с полковника мина добре и сега бях назначен на работа в агенция „Парнъл“. Това беше голяма крачка напред в сравнение с окаяната фирма на баща ми, която той закри веднага след заминаването ми за Парадайз Сити.
Тъй като бях новак, първата седмица работих с Чък Барли върху един случай на системни кражби от магазин на самообслужване. Задачата беше доста отегчителна, но повечето колеги са свикнали с отегчителните задачи — да следиш нечий съпруг или съпруга, да издирваш изчезнали хора и какво ли още не. За да имаш успех в нашата професия, трябва да си търпелив, загрубял и най-вече умът ти да работи както трябва. Освен че притежавах тези три качества, аз бях и амбициозен.
Парнъл работеше в тясно сътрудничество с градската полиция. Ако възникнеше подозрение, че задачата, която му възлагат, по някакъв начин е свързана с криминално престъпление, той веднага се обаждаше на шефа на полицията Теръл. По този начин си осигуряваше пълното съдействие на официалната власт, а за хората от нашия бранш това е много съществено.
Но имаше и други, много по-важни задачи, възлагани от богатите, за които ченгетата не знаеха нищо — шантажи, дъщери, избягали с непрокопсаници, съпруги алкохолички, синове хомосексуалисти и така нататък. Те се пазеха в пълна тайна и от тях агенцията печелеше най-много. Богатите идваха при Парнъл и на четири очи му разкриваха кирливите си ризи. Тези неща ми разказа Чък Барли. Рано или късно, според него, съм щял да напредна в службата, така че и аз да мога да помагам на богатите да прикриват нечистотиите си.
Почуках на вратата на Парнъл, изчаках секунда и влязох в просторния, добре обзаведен кабинет, така различен от тъмната, малка стаичка, в която някога работеше баща ми.
Полковникът стоеше до прозореца и гледаше навън към авеню „Парадайз“, океана и дългия с мили плаж. Обърна се.
Беше истински гигант, прехвърлил шестдесетте. Месестото му, обгоряло от слънцето лице, малките, пронизващи сини очи и устата, подобна на капан за плъхове, издаваха безпогрешно войника ветеран и не ти позволяваха да забравиш това нито за миг.
— Влез, Дърк — каза полковникът. — Седни. — Той се върна зад бюрото и отпусна килограмите си върху мекия стол. — Как ти се струва при нас?