— Вижте какво — казах аз. — Уведомих ви, че е убит човек и с това задълженията ми се изчерпват. Какво ще правите оттук нататък си е ваша работа.
Той погледна отново визитната ми картичка.
— Работите за полковник Парнъл?
— Написано е — отговорих аз.
— Това е много добра агенция. Най-добрата.
Започваше да ме отегчава.
— Аха. Най-добрата е.
— Чух, че има свободно място. Писах — Андерсън отново разтри брадичката си, — но вече беше заето. Какво ли не бих дал да ме вземат на работа там! Дали скоро ще се освободи друго място?
— Може би. Зависи от кандидата. Полковникът непрекъснато търси свестни детективи.
— И плащат добре, нали?
— Разбира се.
— За мен ще е много нещо, ако получа работа при полковник Парнъл. — Андерсън отново направи упражнението с брадичката си и ме погледна. Доста амбициозни бяха мечтите му. — До гуша ми дойде това забутано градче.
— Може и да изплува на повърхността — казах аз. — За убийствата винаги пишат на първа страница.
Той се стресна, сякаш докато мечтаеше беше забравил, че трябва да се оправя с убийство.
— Да… Не бях помислил за това. Боже! Какво да правя сега?
— Обади се на щатската полиция преди Джаксън да се е напълнил с червеи.
Андерсън пребледня още малко.
— Не мога да направя това! — Погледна ме умолително. — Вие как бихте постъпили на мое място?
— Ако няма как да извикам щатската полиция, поне ще повикам линейка и лекар, за да отиде там горе и да хвърли едно око. В края на краищата, освен моите думи не разполагате с никакви други сведения, нали?
Лицето му видимо просветна.
— Ще направя точно това. — И отиде до телефона.
Докато той говореше, аз застанах до вратата и огледах пълната с камиони улица. Цялата ситуация ми се струваше като взета от някакъв безумен комикс, но ми хрумна, че ако подхвана Андерсън както трябва, бих могъл да получа доста ценна информация, която да включа в доклада си пред полковника.
Той затвори телефона и се приближи до мен край вратата.
— Ще дойде линейката с доктор Стийд. Той е съдебен лекар. — Андерсън ме погледна неуверено. — Доста е стар, но е един от най-уважаваните ни граждани след шерифа. — Започна да се суети и след малко каза: — Сигурно имате голям опит с убийствата?
Виждах, че просто копнее да му кажа „да“, така че не го разочаровах.
— Имали сме всякакви случаи. Убийства, шантажи, отвличания. И аз съм видял нещичко.
Андерсън изглеждаше щастлив.
— Питах се, дали не бихте дошли с мен. Може би ще забележите следи, които аз бих пропуснал.
— Не мога да направя това. Шериф Мейсън няма да одобри. Нали не понася частните ченгета. Не искам да си имам разправии с него.
— Не, не мисля, че ще ви създава неприятности. Когато изпие дозата си, става съвсем друг човек. Не се шегувам. Просто попаднахте при нас в лошо време. Иначе щеше да му е приятно да разчита на помощта ви.
— По-добре попитай него. Колко време му трябва, за да се натряска?
— Няма да се върне още час-два, но е излишно да го питам. Когато го видите следващия път, наистина няма да го познаете. След като поеме малко уиски, се превръща в най-добрия човек в града.
В този момент пред седалището на местния шериф спря линейка с древен вид. В нея имаше двама негри с бели престилки и един дребен мъж с бяла брада и дълга бяла коса, който трябва да имаше седемдесет и осем. Той слезе от линейката и ни погледна. Лицето му приличаше на сушена ябълка и като ходеше силно накуцваше.
— Това е доктор Стийд — каза Андерсън и тръгна да посрещне стареца.
След като помощник шерифът приключи с обясненията, докторът ме погледна със светлите си, проницателни очи. Отидох при тях и стиснах протегнатата му ръка.
— Старият Фред Джаксън — каза той с тънкия си, дрезгав глас. — Много лошо. Убит, а? Значи още по-лошо. Бил ми каза за теб, млади момко. Радваме се, че ще ни помогнеш. Редно е да повикаме щатската полиция, но общо взето предпочитаме да се оправяме без чужда намеса. Ще разчитаме на твоя опит.
— Готов съм да помогна с каквото мога, сър, но все пак щатската полиция ще трябва да бъде уведомена. Става дума за убийство.
Той ми се усмихна лукаво.
— Аз ще кажа за какво става дума, млади момко. Старият Фред нямаше много-много за какво да живее. Може да е решил да си тегли куршума.
— Около него нямаше пистолет.
— Е, ще видим това.
Стийд докуцука до линейката и се качи.
Гражданите на Сърл вече се бяха насъбрали, за да зяпат. За тях беше нещо необикновено да видят линейката, спряла пред канцеларията на шерифа заедно със съдебния лекар, а отгоре на всичко това и един непознат.