— Може би хората от Сърл имат предразсъдъци. Възможно е в армията да се е променил.
— Да, войната променя хората — отговори Парнъл. — Според мен Мич беше добър войник.
Реших, че ще е по-разумно да запазя мнението си за Мич Джаксън за себе си. Може би хората от Сърл знаеха какво говорят, а полковникът беше предубеден. Един сержант, който знае какво иска, може лесно да заблуди своя офицер, но нямах намерение да споменавам този факт.
— Засега не мога да се сетя друго, сър — казах аз. — Ще се върна в Сърл и ще отседна в хотела. Работата ми е да открия внука на Фред Джаксън, но ако разбера нещо за убийството на дядо му, ще ви докладвам.
— Точно това искам, Дърк. Но не забравяй, че не се занимаваме с убийства. — Той се вгледа замислено в мен. — Продължавай да ровиш, докато не се сдобиеш с неопровержими доказателства, че Фред е бил убит.
— Да, сър.
— Ще ти трябват пари за разноските. Ще поговоря с Гленда. Искам да откриеш този внук.
— Да, сър.
Полковник Парнъл кимна и се изправи.
— Изпуснах голфа. Ти играеш ли голф, Дърк?
— Играех, но стана много скъпо.
— До колко си стигал?
— До шестдесет и осем.
— Охо! — ухили се той. — Някой ден трябва да поиграем заедно. Това се казва резултат.
Върнах се в кабинета и заварих Чък Барли да разчиства бюрото си.
— Как върви? — попита той. — Хайде да отидем да намокрим сливиците си.
В близкия бар му разказах това, което докладвах на полковника. Той ме слушаше и унищожаваше бутилка уиски.
— Добре се справяш, Дърк. Дали са ти истинска работа.
— Ако не представя резултати, могат да я дадат на теб, Чък.
Чък се ухили.
— Ще се справиш. Хич не ми се ще да се закопая в дупка като Сърл.
— Притеснява ме Мич Джаксън. Полковникът е пощурял за него, но от това, което чух, мога да кажа, че е бил истински нехранимайко. Ще ми се да проверя това.
Чък ме изгледа изненадано.
— Чакай да ти кажа, Дърк… Мич беше най-добрият. Човек, който може да направи това, което направи той…
— Слушай, хайде да оставим преклонението пред героя настрана — прекъснах го аз. — За вашите офицери Джаксън може да е бил ангел, но аз искам да поговоря с някой от неговите войници. Обикновените войници. Ако те ми кажат, че е бил голяма работа, значи наистина е било така. Служил съм в армията. Един сержант винаги може да се издокара пред офицерите, но да се държи като говедо с войниците си. Струва ми се странно, че всички в Сърл са се радвали, когато са му видели гърба. Да, съгласен съм, че войната променя хората, но за Мич Джаксън се шири мнението, че не е бил стока. Искам да разбера истината.
Чък си наля още уиски и кимна.
— Готов съм да заложа и последния си долар, че беше мъж на място, но и ти имаш право. С нас поне беше на ниво. Заповедите ни изпълняваше до запетайката. Наистина можеше да се разчита на него.
— А вие, офицерите, някога говорили ли сте с неговите подчинени? Знаехте ли със сигурност, че и войниците му са така доволни от него, както сте били вие?
— Нямаше защо. Дявол да го вземе, бяхме добър полк. Мич отговаряше за хората си, ние му давахме заповеди, всичко вървеше както трябва.
— Все пак искам да разбера що за човек е бил. Искам да говоря с някой от войниците му. Познаваш ли някой от тях, който живее наблизо?
Чък се замисли и кимна.
— Ханк Смит. Негър. Кара боклукчийски камион в Маями. Миналата година го срещнах. Аз не го помнех, но той мен ме помнеше. Настоя да отида с него у дома му в Маями-запад, за да изпием по едно за старото време. Беше добър войник. Като се замисля сега, май не беше много словоохотлив, когато стана дума за Мич и медала му. Само кимна, каза, че било добре за полка и смени темата.
Чък се почеса по темето.
— Е, не знам. Може и да си прав. Не мисля, че полковникът ще се зарадва особено, но иди да поговориш със Смит. Живее на авеню „Запад“. Къщата му е на ъгъла в края. Вдясно.
Един час по-късно аз навлязох с колата в гетото за цветнокожи в Маями-запад. Беше 21:10. Преди това хапнах един хамбургер с Чък, после той отиде при някаква мацка, а аз се върнах в двустайния си апартамент, за да си взема куфара за престоя в Сърл. Реших, че по пътя мога да се отбия да поговоря с Ханк Смит.
Беше влажна и гореща вечер. От двете страни на авеню „Запад“ бяха подредени малки, зле поддържани къщички. По верандите седяха негри, на улицата играеха деца. Когато спрях пред занемарената къща на десния ъгъл, множество любопитни погледи се вторачиха в мен.
На люлеещ се стол на верандата седеше едра, дебела негърка, втренчена в празното пространство, с червена кърпа, увита около главата и рокля на цветя, избеляла от много пране. Малките й черни очички ме проследиха докато излязох от колата, прекосих тротоара и влязох през малката портичка в двора. Качих се при нея на верандата и усещах, че стотици погледи от съседните къщи са отправени към мен.