— А как се отнасяше с теб?
— Тежки времена бяха. Щом трябваше да се свърши някоя мръсна работа, винаги я даваше на мен, но не само аз бях в такова положение. Повече от половината баталъон получаваше лайняния край на тоягата, останалите — чистия.
— Имаше ли причина за това?
— Имаше, разбира се. Онзи хлапета, които влязоха в джунглата преди да дойдат самолетите, бяха все негови хора. Само заради това хукна след тях, не за нещо друго. Не защото ги обичаше, а защото му носеха повече от хиляда долара седмично и не можа да понесе да ликвидират тези парички пред очите му. Ако не бяха от неговите хора, нямаше и да се помръдне. Ето така заслужи медала си. Опита се да спаси седмичния си доход.
— Не разбирам, Ханк. Защо тези хлапета е трябвало да му плащат по хиляда долара седмично?
Ханк допи уискито си и ме погледна.
— Ще ти кажа, но това наистина не бива да излиза от тази стая. Не искам да си имам никакви неприятности.
— Казах ти. Ще си остане между нас.
— Мич Джаксън пласираше наркотици.
За никого не беше тайна, че сред войниците, воювали във Виетнам, е имало много висок процент наркомани, а голяма част от по-младите най-малкото са пушели марихуана. Въпреки това, не бях очаквал да чуя подобно нещо за Мич Джаксън.
— Това е сериозно обвинение, Ханк — казах аз. — След като си знаел, защо не си уведомил полковник Парнъл?
Ханк се усмихна кисело.
— Защото исках да остана жив. Не само аз знаех, но никой не отиде да докладва. Ще ти кажа нещо. Имаше един сержант, подчинен на Мич Джаксън. Той разбра с какво се занимава Мич и го предупреди да престане, за да не напише доклад. Двамата излязоха заедно на разузнавателна мисия и този сержант не се върна повече. Джаксън докладва, че бил убит от виетнамски снайперист. Две момчета отказаха да купят от отровата, която им предлагаше, и също умряха от куршуми на снайперисти, така че се разчу, че е по-добре да си държиш устата затворена. А и да се бях разприказвал, какво щях да постигна? Само щях да си навлека неприятности. Един цветнокож да докладва на полковник Парнъл за безобразията на любимия му сержант? Не, предпочетох да държа устата си затворена.
Сега бях сигурен, че хората от Сърл в края на краищата са били прави, а полковник Парнъл е грешил по отношение на Мич Джаксън.
— Имаше ли някаква представа откъде Мич се снабдяваше с наркотиците?
— Не, нямах, не искам да имам и сега.
— Сигурно е правел доста пари.
— Казах ти. Поне по хиляда долара на седмица. Хлапетата наистина бяха пристрастени. Някои от тях имаха богати родители, които им изпращаха пари. Други крадяха всичко, което можеше да се открадне в Сайгон, когато ги изтегляха от предната линия за почивка.
— А какво правеше Мич с толкова много пари? Не може да ги е похарчил всичките.
Ханк сви рамене.
— Не знам. Джаксън не беше единственият пласъор. Имаше много като него. В нашия полк беше той, но във всяка част имаше по един. Може би са си донесли парите у дома.
Реших, че това е доста вероятно.
— Говори ли ти нещо името Сид Уоткинс?
Ханк се замисли и поклати глава.
— Не. Нямаше такъв при нас.
В този момент мисис Смит показа глава през вратата.
— Искаш ли да ядеш, Ханк? Пилето ще стане на нищо, ако не дойдеш.
Разбрах намека и се изправих.
— Е, благодаря ти, Ханк. — Стиснах ръката му. — Ако изникне още нещо, може ли да те потърся пак?
Той кимна.
— Стига да не се разчуе.
Когато излизах се усмихнах приятелски на мисис Смит, но лицето й остана каменно. За нея нямаше да съм добре дошъл втори път.
Тръгнах по пътеката към колата си. Дори и в тъмнината усещах погледите, впити в мен.
Когато се качих зад кормилото, от сенките излезе един едър цветнокож с тъмна отворена на врата риза и тъмни памучни панталони. На раменете му би завидял и Мохамед Али. Той сложи големите си лапи на прозореца на колата ми и се наведе към мен. Дъхът му ми замириса на джин.
— В този квартал не обичаме белите — каза той с мек, заплашителен глас. — Разкарай се и да не си стъпил тук повече, бели човече!
Аз запалих мотора и включих на скорост.
— Ти се разкарай — казах му аз, без да го погледна. — Върви на майната си, черна мутро!
Настъпих педала на газта докрай и колата полетя напред. В огледалото го видях да застава на средата на улицата със свити юмруци. Приличаше ми на дива горила.
Е, поне успях да науча нещо. Научих, че Мич Джаксън не беше този, за когото го вземаха. Научих, че е бил долна отрепка. Един кучи син, който продава наркотици на хлапетата не може да бъде нищо друго. Трябваше да премисля много неща, но докато карах към Парадайз Сити, ми хрумна, че съм позволил вниманието ми да се раздвои.