— Уоли Уоткинс? — изненада се той. — Искаш да разговаряш с него?
— Къде да го намеря?
— Има много хубава къща малко извън Сърл — отговори Андерсън. — Третата пряка вляво, като тръгнеш по главната улица. Не може да не я откриеш. На онова място няма други къщи. Уоли слиза в клуба три-четири пъти седмично. Хората го харесват. Той и жена му, Кити, си направиха чудесен дом. Смъртта на Кити беше голям удар за Уоли.
— Кога стана това?
— Преди две години. Хората говорят, че се е поболяла заради сина си, но това са клюки. Доктор Стийд каза, че е било пневмония.
— Разбрах, че Сид Уоткинс не е бил много стока.
— Наистина не беше, но знаеш какви са майките. Уоли Уоткинс имаше друго мнение за сина си. Двамата никак не се разбираха.
Преди да отида при Уоли Уоткинс, се отбих във фабриката за жабешки бутчета „Морган & Уедърспун“.
Заварих Хари Уедърспун седнал зад бюрото си. Когато влязох, той ме изгледа втренчено, а след това ми се усмихна.
— А, мистър Уолъс! Частният детектив — каза той и се облегна назад. — Успяхте да ме излъжете с тази агенция за писатели.
— Съжалявам, мистър Уедърспун — отговорих аз и се приближих до бюрото. — От опит знам, че някои хора не обичат да разговарят с частни детективи.
Той кимна.
— Не се чувствам обиден. Чух, че се надявате да откриете внука на стария Джаксън.
— Новините в този град наистина се разпространяват бързо.
— Така е. В този град нищо не може да се случи, без всички да научат най-много след половин час.
— Искам да ви попитам нещо, мистър Уедърспун.
— Е, няма вреда в питането. Какво е то?
— Старият Джаксън ви е снабдявал с жаби всяка седмица. Искам да знам, колко сте му плащали.
Той ме изгледа внимателно с черните си очи.
— Защо?
— Джони Джаксън е негов наследник. Ако съдя по начина на живот на стария Джаксън, той не е харчил много пари. Би трябвало да е спестил нещо.
— Предполагам. Нищо не пречи да ви кажа, мистър Уолъс. Понякога носеше повече жаби, понякога по-малко. Плащал съм му средно по сто и петдесет долара на седмица.
— Как му ги плащахте?
— Винаги в брой. Слагах ги в плик и ги давах на Ейб. Ейб ги даваше на Джаксън срещу разписка.
— Значи може да е спестявал средно по сто долара на седмица, така ли?
Уедърспун сви рамене.
— Може би.
— И това е продължавало с години?
— Джаксън снабдява тази фирма поне от двадесет години, мистър Уолъс. Ако вземем предвид и най-добрите от тях, мога да кажа, че е получавал средно по двеста долара на седмица.
— В брой… без да плаща данъци?
— В брой, да. За данъците не знам.
— Значи грубо казано, може да е спестил около сто хиляди?
— Не знам. Може да е давал пари на сина си Мич.
Спомних си скривалището под леглото на стария Джаксън. Би трябвало там да е държал парите си. Дори и да не са били чак сто хиляди долара, сумата не би била никак малка.
— Жалко, че старецът се самоуби — продължи Уедърспун, — но едва ли имаше за какво да живее. Все пак ще ни липсва. Фермата му беше много добра.
— Смятате ли да я купите? — попитах с небрежен тон.
Той се поколеба и ме изгледа изпитателно.
— Да. Познавам един млад и деен фермер, на когото мога да я дам под аренда, ако я купя. Само че тя има наследник и докато не бъде открит или не се докаже, че е мъртъв, не мога да предприема нищо.
— Нищо? — погледнах го аз.
— Веднага щом чух за смъртта на стария Джаксън си помислих, че мога да купя фермата му. Натоварих адвоката си да се заеме с това. — Погледнах го съсредоточено и забелязах, че очите му са неспокойни. — Наредих му да пусне обява за издирване на Джони. Вие също можете да ми помогнете, мистър Уолъс. Ще ви помоля, ако откриете Джони Джаксън, да му предадете, че искам да говоря с него. Кажете му, че, ще получи добра цена за фермата.
— Кой е адвокатът ви?
— Кантора „Хауърд & Бенболт“. Мистър Бенболт се занимава с целия ми бизнес.
— Имате ли нещо против да поговоря с него?
— Не, защо да имам? За какво искате да говорите с него?
— Аз търся Джони Джаксън. Казахте ми, че и той го търси. Бихме могли да си спестим доста време, ако съгласуваме действията си.
— Разбира се. Обадете му се. Има го в указателя.
— Добре. Е, мистър Уедърспун, благодаря. Да се надяваме, че ще открием това хлапе.
Стиснах ръката му и излязох.
Стигнах до къщата на Уоли Уоткинс за по-малко от петнадесет минути. Бил Андерсън беше подценил къщата в описанието си. Беше малка, компактна, боядисана в бяло, с малка, безупречна градинка с рози и английска ливада. Розите бяха достойни за представяне на изложба. До вратата водеше къса чакълена пътечка с червени тухлени бордюри. Всичко говореше за грижа и внимание, беше поддържано с много любов.