От прозореца си можех да виждам облечената в черни дрехи тълпа. Децата бяха в бяло. Предположих, че тези траурни дрехи се пазят грижливо и се вадят при всяко погребение. Гледката беше внушителна.
Най-отпред беше катафалката, в която бе натоварен дъбовият ковчег с месингови дръжки, побрал останките на покойния Фредерик Джаксън.
Първи след нея крачеше шериф Мейсън, който очевидно беше взел по-голяма доза от лекарството си, защото залиташе доста характерно, докато бършеше очите си с носна кърпа. На един разкрач след него вървеше доктор Стийд, следван от Хари Уедърспун, Боб Уайът, Уоли Уоткинс, отпуснал цялата си тежест върху бастуна, и Сайлъс Уд. Сред тълпата зърнах и Ейб Леви. Никой не носеше цветя. Изглежда, жителите на Сърл бяха решили, че паричната помощ за закупуването на този хубав ковчег е напълно достатъчна. Може би си мислеха, че един стар безкрак ловец на жаби няма да оцени цветята.
Изчаках, докато процесията се изгуби от погледа ми и слязох долу във фоайето.
На рецепцията отново заварих Пеги. Тя ме погледна, но този път нямаше усмивка.
— Е — заговорих я аз, — поне ще го погребат с вкус.
— Не говоря с теб.
Приближих се и Се подпрях на лакти върху плота, като я гледах право в очите.
— Пеги, когато ми каза, че ти и Джони сте били близки, ме излъга, нали?
Тя се изчерви и ме изгледа ядосано.
— Махай се! Досаждаш ми!
— Ти и останалите момичета сте мразели Джони, защото не ви е обръщал никакво внимание — продължих аз. — Само че ти си искала да се покажеш и си пуснала слух сред глупавите си приятелки, че Джони тайно те обича. Предполагам, че това те е издигнало в очите им. Дори сама си започнала да вярваш на тази лъжа, макар и много добре да си знаела, не по-зле от мен, че Джони пет пари не дава за теб. Време е да пораснеш, Пеги. И зарежи това пиене.
Тя замахна разярена, за да ме удари по лицето, но улових ръката й без усилие.
— Хайде, Пеги! Време е да пораснеш!
Тя измъкна ръката си, лицето й се сгърчи и потекоха сълзи.
— Мразя те! Джони беше гадно влечуго! Аз харесвам истинските мъже! Върви по дяволите!
Тя се обърна, изтича в канцеларията и затръшна вратата след себе си.
Изпитвах съжаление към нея, но трябваше да съм сигурен. Сега вече бях.
Излязох от хотела, прекосих улицата и влязох в канцеларията на шерифа, където заварих Бил Андерсън, седнал зад бюрото си.
— Здрасти, Дърк! — поздрави ме той. — Какво ще кажеш за погребението?
— Страхотно! Говори ли с пощалъона?
— Снощи го видях. Може да ти изглежда разсеян, но всъщност има добра памет. Каза ми, че до смъртта на Мич старият Джаксън не е получавал никакви писма. Изпратили са му с препоръчана пратка медала на сина му. Това е първото нещо, което е получил по пощата. След това? Вече цели шест години, Фред е получавал най-редовно писма. Джош е малко любопитен и е погледнал откъде са. Твърди, че са от Маями. Идвали са редовно на всяко първо число на месеца.
— Първо число беше преди пет дни — отбелязах аз. — Получил ли е писмото си?
— Не, този, който го е изпращал, изглежда е знаел, че е мъртъв.
— Бил, Фред умря преди три дни — казах аз. — Този, който му го е изпращал, е знаел, че ще умре.
Оставих го зяпнал от учудване и докато се връщах към хотела, църковната камбана прекрати гробовния си звън. Предположих, че погребението е приключило. Когато се качих в асансъора, за да отида в стаята си, от Пеги нямаше и следа. Добавих към доклада си, че ме е излъгала за връзката си с Джони Джаксън и че Фред Джаксън е получавал писма всяко първо число от месеца. Отново заключих доклада в куфара си и слязох в ресторанта, за да обядвам.
Долу нямаше никой. Хапнах малко студени пръжки със салата. Старият цветнокож келнер ми каза, че след като хората се върнат от погребението, ресторантът ще се напълни. Избързах с яденето и се върнах в стаята си, за да чакам. Видях как опечалените се връщат в града и се разотиват по домовете си. Изчаках още малко и слязох при колата си. Траурните дрехи бяха изчезнали и както обикновено Сърл се занимаваше с бизнес.
Подкарах към гробището. За малко провинциално градче като Сърл гробището беше внушително по размери и много добре поддържано. Мина доста време, докато открия гроба на Фредерик Джаксън. Беше в един далечен ъгъл, сред множество занемарени надгробни камъни — евтин парцел.
Върху прясната пръст имаше букет червени рози-поне двадесет. Бяха достойни за изложба на цветя и ми се дощя и на моя гроб някой да сложи такива, когато ми дойде времето.
Приближих се и видях едно картонче, прикрепено към букета с парче жица. Наведох се и прочетох написаното на машина: