„Почивай в мир, дядо.
Глава 4
Карах много бързо и пристигнах в Парадайз Сити малко преди 18:00 часа. Имах късмет, че заварих Чък Барли, който тъкмо разчистваше бюрото си.
— О, Боже! — възкликна той, когато влязох в общия ни кабинет. — Слушай, Дърк, отивам на много сериозна среща и дамата няма да ме чака нито минута.
— Имаш погрешен подход — възразих аз. — Колкото повече ги караш да чакат, толкова по-страстни стават. Какво имаш за мен?
— За какви ни вземаш, за магъосници ли? Научих нещо, но не е кой знае какво. — Чък Барли седна, погледна притеснено часовника си и отвори едно от чекмеджетата на бюрото си. — Ето тук е всичко. Сведения за Сид Уоткинс. Все още нямаме потвърждение, че Мич Джаксън е бил женен или че е имал дете, но продължаваме да търсим. От армията твърдят, че е бил ерген, но може и да грешат.
— Раждането на Джони Джаксън не е ли регистрирано?
— Нямам представа. — Чък ми подаде изписан на машина лист. — Това е, приятел. А сега е време да тръгвам.
— Чакай малко, Чък. Ти си бил към военната полиция и си служил при полковник Парнъл. Какво беше положението с наркоманите в полка ви?
— Дявол да го вземе! Ти трябва да намериш внука на Фред Джаксън, нали?
— Губиш си времето, Чък. Кажи ми какво беше положението с наркоманите в полка.
Той се поколеба и накрая сви рамене.
— Това е стара история. Положението беше лошо. Всеки полк имаше подобни проблеми. Но аз не се занимавах с тях. Имаше си специален отдел за борба с наркотиците. Бяха професионалисти.
— Не са ли ти докладвали за вашия полк?
— На мен не. Предполагам, че са докладвали, но направо на полковника. Казвам ти, не съм се занимавал с това.
— Кой беше шеф на този специален отдел?
— Полковник Джеферсън Хейвърфорд. С полковник Парнъл са големи приятели.
— Къде мога да го открия?
Чък се втренчи в мен и се намръщи.
— Дърк, какво става в това, което наричаш свой ум? Разпитваш ме за стари неща. Полковникът не би искал да се разчуват. Той се гордее с полка си и има пълно право за това.
— Къде мога да намеря полковник Хейвърфорд?
Чък отново погледна часовника си.
— Живее тук. Ще го намериш в телефонния указа-тел, но внимавай какво правиш, Дърк! Полковникът няма да се зарадва, задето ровиш толкова назад в миналото. — Той стана. — Ако не тръгна веднага, мацката ще ми откъсне украшенията. — И излезе.
Запалих цигара, налях си малко уиски от служебната бутилка и прочетох краткия доклад за военната кариера на Сидни Уоткинс.
От него научих, че след като бил мобилизиран, Сид Уоткинс станал товарач на бомби — един от хората, които зареждат бомбардировачите, след като се върнат от полет. Прекарал четири години във Виетнам във военновъздушната база, без да прави нищо друго. Били доволни от работата му. След това бил освободен от военна служба и се върнал в Щатите заедно с други, прослужили времето си. Последният му адрес, известен на военните, бил някакъв пансион в Източен Ню Йорк. След това изчезнал. Докладът свършваше тук. Единственият по-интересен факт в него беше, че Сид Уоткинс и Мич Джаксън са били във Виетнам по едно и също време.
Прибрах листа в една папка и потърсих номера на полковник Хейвърфорд. Живееше на крайбрежния булевард — един от скъпите райони на града.
Вдигна телефона самият полковник.
— Хейвърфорд — каза той с дълбок ръмжащ глас.
— Обажда се Дърк Уолъс — обясних аз. — Работя в агенцията на полковник Парнъл.
— А, да разбира се. Вие сте новият човек, нали? Какво има?
— Имам един проблем, сър — започнах аз. — Можете ли да ми отделите няколко минути?
— Какво значи това… проблем?
— Нещо във връзка с работата ми, сър. Струва ми се че е свързано с наркоманията сред войниците. Струва ми се, че ще можете да ме насочите.
— Елате тук след десет минути. В осем имам среща за вечеря. — И затвори телефона.
Крайбрежният булевард беше на три минути с кола от агенцията и след седем минути аз вече звънях на вратата на полковник Хейвърфорд.
Една цветнокожа камериерка ме преведе през голяма, добре обзаведена всекидневна и ме остави на терасата, която гледаше към булеварда с палмите, към идеално чистия пясък, на който се забавляваха момчета и момичета, и към блестящото синъо море.
Хейвърфорд седеше на един шезлонг. Когато приближих той стана и ми протегна ръка. Беше нисък и набит, с червендалесто лице на военен, късо подстриган бял мустак и военна прическа. Беше с бяла риза, бели къси панталони и сандали.