— Търся мистър Бенболт — казах аз приветливо усмихнат и й подадох визитната си картичка. Тя я взе, сякаш се боеше да не изцапа пръстите си.
— Имате ли уговорена среща, мистър Уолъс?
Казах й, че нямам.
— Мистър Бенболт приема клиенти само след предварителна уговорка, мистър Уолъс.
Обясних й, че не съм клиент на мистър Бенболт и че само искам да поговоря с него, освен, разбира се, ако няма много работа.
— Моментът е много неподходящ, мистър Уолъс.
Тази бивша красавица ме отегчаваше удивително бързо, но продължих да й се усмихвам. Казах й, че искрено съжалявам за неподходящия момент и я попитах кой момент, според нея, е подходящ.
Тя се втренчи в мен, без да е сигурна дали й се подигравам или не, след това натисна копчето на интеркома и обяви:
— Мистър Едуард, търси ви някой си Дърк Уолъс от детективска агенция „Парнъл“. Искал да разговаря с вас.
От високоговорителя се разнесе добряшки глас:
— Нека влезе, мис Лейси. Нека влезе.
Тя изключи интеркома и посочи с пръст вратата. Изражението на лицето й би могло да вкисне литър прясно мляко.
— Оттук. Третата врата вдясно.
Благодарих й, влязох в дългия коридор, почуках на третата врата и добряшкият глас избумтя да влизам.
Едуард Бенболт беше едър представител на богатата порода с наднормено тегло. Беше прехвърлил четиридесетте и черният му костюм беше безупречен. Всичко у него — и ризата от „Карден“, и златните копчета за ръкавели, и загладената му черна коса, и червендалестите бузи, и карамфила на ревера му — всичко издаваше богатство и самоувереност.
— Влезте, мистър Уолъс — каза той, надигна се иззад огромното бюро и ми подаде ръка, която на пипане беше като тесто. Помислих си, че единственото физическо усилие, което прави мистър Бенболт е това с ножа и вилицата.
— Седнете. Мистър Уедърспун ми се обади и каза, че ще ме потърсите. — Той ми показа скъпите коронки на зъбите си в широка усмивка. — Каза ми, че може да ни помогнете да решим малкия си проблем. Знам всичко за агенцията на полковник Парнъл. Тя е най-добрата.
Седнах.
— Предполагам, че мистър Уедърспун ви е казал за усилията ни да намерим внука на покойния Фредерик Джаксън — започнах аз.
— Да, точно така. Ние също се мъчим да го открием. Доста мистериозно изчезване, нали? — Адвокатът се засмя гръмогласно. — Мистър Уедърспун желае да купи фермата на покойния Фред Джаксън, но не може да преговаря, преди да намери наследника му.
— Напълно сигурно ли е, че Джони Джаксън е единствен негов наследник?
— В това няма никакво съмнение. Виждал съм копие от завещанието му.
— Значи е имало завещание?
— Да, наистина. Старият Джаксън завещава цялата си собственост и пари на сина си, Митчъл, и в случай, че той умре, на неговото потомство от мъжки пол.
— Значи жената на Мич не получава нищо?
— Ако е имал жена. Не получава. Досега не сме установили по безспорен начин, че Мич е бил женен.
— Ако не е бил, и Джони е незаконнороден, това може ли да му попречи да поиска наследството си?
— Не. В завещанието е използван терминът „потомък от мъжки пол“, което решава въпроса автоматично.
— Къде е оригиналът на завещанието му?
— У мистър Уилис Полак. Той е местният адвокат в Сърл. — Мистър Бенболт придоби покровителствен вид. — Говорих с него по телефона. Каза ми, че Джаксън е направил завещанието си, когато са взели сина му в армията. Изглежда, че освен фермата за отглеждане на жаби, старецът не е оставил никакви пари. Самата ферма не е много скъпа. Мистър Уедърспун е готов да даде за нея пет хиляди долара. Не повече.
Реших да не казвам на този дебел, усмихнат адвокат за дупката под леглото на Джаксън. Бях доста сигурен, че в нея е имало солидна сума пари, но засега не виждах смисъл да уведомявам за това Бенболт. Освен това можеше и да греша.
— А вие, мистър Уолъс, напредвате ли?
— Не много. Джони е изчезнал преди доста време. Следата е заличена, но продължавам да ровя. Занимавам се с това само от няколко дни. Исках да се срещнем, за да не хабим време и пари за едни и същи неща.
Това изглежда му хареса и той кимна одобрително.
— Пуснали сме обява във вестниците. Свързали сме се с Бюрото за издирване на изчезнали. Както казахте, все още е рано за някакви резултати. — Адвокатът погледна златната си „Омега“. — Е, мистър Уолъс, предлагам да поддържаме връзка.
Бенболт стана и ми протегна подобната си на тесто ръка.
Аз я стиснах, обещах му да се обаждам и го помолих, ако научи нещо, да ме уведоми. Дадох му визитната си картичка.
Тръгнах си доволен, че научих от него повече, отколкото той от мен.
Три часа по-късно седях в ресторанта на хотел „Скоклива жаба“. На рецепцията във фоайето беше Боб Уайът, който ми кимна приветливо. Не се спрях при него, за да го попитам къде е дъщеря му. Седнах на любимата си маса в ъгъла, кимнах и размених усмивки с останалите посетители и изядох една добра порция печено пиле. Когато свърших с яденето, попитах стария цветнокож келнер, който ми каза, че се казва Ейбрахам, къде мога да намеря Уилис Полак, адвокатът на Сърл. Той ми обясни. След като изпих кафето си, прекосих главната улица и изпроводен от множество любопитни погледи се качих в кантората на Уилис Полак, която се намираше над железарския магазин.