— А защо смятахте, че не е имал пари? — попитах аз.
Полак ме изгледа стреснато.
— Защото видях как живее, мистър Уолъс. Никой не би живял в такава мизерия, освен ако няма пари. Той нямаше сметка в банката и след смъртта му в къщата му не беше намерено нищо.
— Кой е търсил? — попитах аз.
— Доктор Стийд и мистър Уедърспун ходиха заедно. Доктор Стийд ми каза, че са търсили много внимателно, но не са намерили нито пари, нито документи.
— Мистър Уедърспун? Той пък защо е ходил горе?
— Защото иска да купи земята на Фред и освен това с доктора са приятели. Той реши, че е по-правилно, когато проверява къщата да има и свидетел.
— Не им ли се е сторило странно, че старият Джаксън не е оставил никакви документи?
— Сторило им се е. На мен също, но доктор Стийд предположи, че преди да се самоубие, старият Фред е унищожил всичките си писма и документи.
— Не ви ли се стори странно, че Фред Джаксън се самоуби, мистър Полак?
— Да, наистина. За нас шокът беше голям, но както каза доктор Стийд, горкият Фред беше самотник, а загубата на Джони за него трябва да е била тежък удар. На неговата възраст, останал без крака, това може би му се е сторило най-доброто разрешение.
Аз се изправих.
— Сега остава да открием Джони — казах. — Е, мистър Полак, благодаря ви, че ми отделихте от времето си. Ако пак имам нужда от помощта ви, надявам се, ще позволите да ви обезпокоя отново?
— Не се колебайте, мистър Уолъс.
Ръкувах се с него, после с Дейзи, спуснах се по скърцащата стълба и излязох на улицата.
Всичко беше започнало като трудноразгадаем ребус, помислих си аз, когато пресякох главната улица и се запътих към пощата, но едно по едно нещата започваха да застават по местата си. Продължавах да събирам информация, а това е сърцето и душата на всяко разследване.
Влязох в пощата и зад телената мрежа заварих едно младо момиче с младежки пъпки и дебели очила, което се прозяваше, когато застанах отпред. След това очевидно ме позна и се усмихна с надежда.
— Здравейте, мистър Уолъс. Пощата на Сърл е на вашите услуги.
— Благодаря — отговорих аз и понеже изпитвах съжаление към нея заради грозното й лице, пуснах в действие секси усмивката си. — Джош тук ли е?
— Сортира писмата. — Тя посочи една врата. — Открихте ли вече Джони?
— Още не. Когато го открия, първо ще кажа на теб.
Тя се изкиска.
— Как ли пък не! Сигурно е много хубаво да си частен детектив.
— Несъмнено — отговорих аз, отидох до вратата, отворих и влязох в малката стаичка, в която се сортираше пощата.
Край работната маса седеше един едър оплешивяващ човек, наближил петдесетте, който прехвърляше с ръцете си купища писма. В устата му беше мушната лула, а на върха на носа му имаше очила.
— Ще ми отделите ли минутка? — попитах аз и затворих вратата.
Мъжът вдигна поглед, кимна и продължи да сортира писмата.
— Аз съм Дърк Уолъс. Бил Андерсън може да ви е споменал за мен. Опитвам се да открия Джони Джаксън.
Той кимна, намери гумен ластик и стегна с него десетина писма.
— Андерсън ми каза, че на първо число всеки месец, Фред Джаксън е получавал писмо. Това е започнало веднага след смъртта на Мич — казах аз. — Всеки месец в продължение на шест години… така ли е?
Пощалъонът кимна отново. Досега не беше казал нито дума.
— И тези писма бяха изпращани от Маями, така ли?
Отново кимна.
— Сега вече не пристигат?
Отново кимна.
— Казаха ми, че когато е дошъл за първи път в Сърл, Джони Джаксън е стигнал до къщата на дядо си с вашия пощенски пикап.
Отново кимна.
Сдържах нарастващото си раздразнение с усилие.
— Разговаряхте ли, докато стигнете до къщата? Попитахте ли го откъде идва?
Влудяващо бавно, той приключи със сортирането на пощата, дръпна от лулата си, след това опря големите си ръце на масата отпред и ми се усмихна приветливо.
— Извинете, мистър Уолъс, но никога не правя две неща едновременно. Сега вече мога да ви отдам цялото си внимание. За Джони Джаксън ли питахте?
Поех си въздух бавно и дълбоко. Припомних си, че си имам работа с провинциалисти в затънтено провинциално градче.
— Да. Когато го закарахте с пикапа си до къщата на дядо му, попитахте ли го откъде идва?
— Разбира се, но хлапето отговори само, че било много далече. Лицето му беше уморено и пребледняло. Разбрах, че не му се говори. Мистър Уолъс, аз уважавам дискретността на хората. Не обичам клюките, както някои други хора в нашия град, така че не му досаждах повече.
— Какво стана, когато стигнахте до къщата на дядо му?