Приближих се до бюрото.
— Нищо не мога да кажа. Не се интересувам от конните състезания.
Негърът кимна.
— Така си и мислех, но си струваше да попитам. — Той ме огледа отгоре до долу и добави: — И не желаете да наемете някоя от стаите ми.
— Не. Търся мисис Стела Коста.
Негърът повдигна рунтавите си вежди.
— Чудя се, какво ли може да иска от мисис Коста един добре облечен млад човек, който не се интересува от конни състезания?
Усмихнах му се приятелски.
— Ако искате да научите, тя ще ви каже сама.
Той се замисли върху това, свали очилата си и си ги сложи отново.
— Тя не би ми казала и колко е часът.
— Жалко. Къде е стаята й?
— На мисис Стела Коста?
Изгледах го като ченге.
— Нямам време за губене. Къде да я намеря?
— Не тук. Със сигурност не тук. Напусна преди години.
Дръпнах един стол с права облегалка и седнах.
— Не чух как се казвате.
— Уошингтън. Наричайте ме Уошингтън. Милите ми покойни родители са имали чувство за хумор.
— Добре, мистър Уошингтън, кажете ми къде отиде тя.
Негърът извади мръсна носна кърпа, свали очилата си и започна да чисти стъклата им.
— Ние, жителите на Сикоум трябва да внимаваме какво говорим за другите хора — отговори той и ме погледна с присвити очи. — Налага се да повторя първия си въпрос: Какво може да иска от мисис Коста един добре облечен млад човек, който не се интересува от конни състезания?
Много пъти, когато работех с баща си, бях прибягвал до този подход. Знаех с кой ключ може да се отвори вратата. Измъкнах от портфейла си двадесет долара. Опипах ги, сгънах ги и го погледнах отново. Той вече беше сложил очилата си. Вгледа се в банкнотата, след това в мен.
— Виждам, че сте интелигентен млад човек — каза Уошингтън. — Смазката винаги подобрява работата на двигателя.
— Къде мога да намеря мисис Стела Коста?
— Добър въпрос. Къде, наистина, можете да я намерите? Аз съм честен човек и много желая да спечеля парите, които ми предлагате, но не мога да ги взема без да ги заслужа. Честно казано, млади човече, не знам къде е тя, но мога да ви разкажа част от историята й. Това представлява ли интерес?
Пуснах банкнотата на бюрото пред него. Той я погледна, след това я взе и я мушна в джобчето на жилетката си.
— Добре, мистър, това вече е бизнес. Та, питате за мисис Стела Коста?
— Да, мистър Уошингтън. Искам да ми кажете какво знаете за нея.
Той вдигна нагоре розовочерната си ръка.
— Моля ви, не ме наричайте „мистър Уошингтън“. Мога да се възгордея, а на моите години това никак не е хубаво. Наричайте ме Уош, както всички останали.
— Добре, Уош. Тя е живяла тук и е заминала, нали?
— Точно така.
— Колко време живя тук?
— От началото ли да започна?
— Това е целта.
— Добре тогава. Дойде тук с бебето си, момче, преди около двадесет години. Не помня точната дата, но беше преди двадесетина години. По вида й прецених, че беше на около седемнадесет. Нае двете ми най-хубави стаи. Каза, че името й е Стела Коста, но съм склонен да вярвам, че това не е истинското й име.
— Защо?
— Като човек, който дава стаи под наем, трябва да бъда малко придирчив — отговори той и ми се усмихна хитро. — Веднъж тя излезе и остави бебето да плаче. Трябваше да отида, за да проверя какво става. — Отново пусна хитрата усмивка. — Имам резервни ключове. Бебето плачеше без причина, като всички бебета, но в кошчето за боклук видях пощенски плик, адресиран до мисис Стела Джаксън, така че реших, че използва друго име.
— Тя печелеше ли някакви пари?
— О, да. Беше забележително хубава и с чудесно тяло. Забележително тяло. Работеше като стриптизъорка в различни заведения.
— Какво ставаше с бебето, когато тя беше на работа?
— Работеше само нощем. Бебето не беше проблем.
— Колко време продължи това?
— Около пет години. Винаги си плащаше наема навреме. Спеше през по-голямата част от деня. Въпреки че го беше занемарила, бебето оцеля.
— И порасна?
— Ами бебетата растат и никой не може да ги спре, нали?
— И тръгна на училище?
— Разбира се. Може да се изненадате, но тук в Сикоум имаме много добро училище. Джони ходеше в него. Беше добро хлапе, малко мекушаво, може би, но станахме приятели. — Уошингтън свали очилата си и отново ги избърса. — Жалко заради майка му.
— Какво стана с майка му?
— Е, мисис Коста не печелеше много пари и водеше мъже у дома си. Естествено, малкият Джони й пречеше. Тя го изпращаше да скита из улиците, докато не си отидат посетителите й. Понякога, когато нямах работа, хлапето идваше при мен и му давах да яде, но по-често бях зает и то скиташе наоколо, понякога и в дъждовно време. Каза ми, че смята да напусне майка си при първа възможност. Не го взех насериозно, защото хлапетата често приказват такива неща, но май трябваше. Както и да е, когато стана на девет годинки, момчето наистина се махна. Просто един ден изчезна. Мисис Коста ме попита дали не знам къде е, а аз й дръпнах малка лекция за задълженията на една майка. Каза ми да си затварям устата. Била доволна, че се е отървала и й било дошло до гуша от Джони. — Уошингтън потри върха на черния си нос и поклати глава. — Не я биваше като майка.