— Тя кога замина оттук? — попитах аз.
— Около две-години след като се махна Джони. Последната й работа беше в „Скин клъб“.
Простенах вътрешно. Златната жила, до която си мислех, че съм се добрал, изглежда започваше да изтънява.
— Остави ли някакъв адрес?
— В моя занаят не се препращат писма и не се задават въпроси, мистър. Стига да си плаща наема, всеки може да идва и да си отива, когато си пожелае.
— Говорили ли сте с Джони за баща му?
— Само веднъж. Аз не проявявам любопитство, това трябва да е ясно. Просто си приказвах с него, докато се хранеше. Каза ми, че баща му бил най-добрият и най-смелият войник в армията. Попитах го защо мисли така, а той само ми се усмихна и видях, че наистина смята това за истина. Тогава беше само седемгодишен. Знаете как говорят хлапетата за бащите си. На времето не обърнах особено внимание, само ми дожаля за него. Реших, че е син на някой войник, който е преспал с мисис Коста. Предположих, че тя му е казала какъв добър войник е баща му. Иначе защо ще се гордее толкова с човек, който въобще не се е появявал пред очите му?
Изглежда нямаше да науча нищо повече от този стар негър. Това, което ми каза, не беше малко, но все пак оставаше да намеря Стела Коста.
— Къде е този „Скин клъб“? — попитах аз и станах.
— В източния край на „Сикоум роуд“. — Той се втренчи в мен. — Държи го един мексиканец, Едмундо Раес. Да не би да смяташ да говориш с него? Ако смяташ, стискай портфейла си и не го изпускай.
— Благодаря, Уош. Всичко хубаво — казах аз и си тръгнах.
„Скин клъб“ беше типична алкохолна дупка, в която се събираха онеправданите, пияниците и похотливите туристи.
Това време на деня беше мъртво за нощните заведения. Според моя часовник беше 18:05. Спрях, за да хвърля едно око на увеличените снимки на стриптизъорките, на оркестъра от трима души и на портрета на една дебела негърка, която се усмихваше сладострастно от олющена позлатена рамка. Спуснах се по дълга стълба покрита с мръсна червена пътека, промуших се през една завеса от мъниста и влязох в голяма зала с маси, столове, бар в единия край и подиум за оркестър в другия.
Една единствена лампа светеше над бара, зад който стоеше мъж, загледан в лист хартия. Вероятно изчисляваше плячката от предишната вечер.
Този човек беше мургав, с тънки като нарисувани с молив мустачки и лицето му приличаше на издялано от камък. Беше нисък, набит, с квадратни силни рамене. Когато тръгнах към него, той вдигна глава и ме изгледа с нетрепващ поглед.
— Барът е затворен — каза той троснато.
— Не съм дошъл, за да пия — отговорих аз и застанах пред него. — Аз съм Дърк Уолъс и работя за адвокатска кантора „Хауърд & Бенболт“. Трябва ми малко информация.
Лицето му придоби заинтригуван вид.
— Така ли? Каква информация?
— Опитваме се да открием мисис Стела Коста. Разбрах, че преди време е работила при вас.
Черните му очи се стесниха.
— „Хауърд & Бенболт“, така ли?
— Точно така.
— А защо искате да я откриете?
— Получила е малко наследство — излъгах аз. — Искаме да уредим формалностите и да приключим с това.
Той прокара силната си на вид ръка през пригладената коса.
— Колко малко е наследството?
— Много малко, мистър Раес. За човек с вашите мащаби е направо нищо, но трябва да уредим формалностите. Можете ли да ми кажете къде мога да я намеря?
В този момент от вратата край подиума за оркестъра излезе едно момиче, което прекоси залата с дълги грациозни крачки. Реакцията ми наподобяваше реакцията на железни стружки, до които е приближен магнит. Беше на около двадесет и две, над средния ръст и с дълга копринена черна коса. Носеше впити джинси и впита памучна фланела, под която се очертаваха гърдите й. Това беше най-голямата секс заплаха за мъжете, която някога бях виждал.
Раес я изгледа гневно.
— Разкарай се Би Би — озъби се той. — Имам работа.
Би Би се приближи до бара и ми се усмихна. Имаше чувствени червени устни и равни бели зъби.
— Голъо непрекъснато трябва да се прави на мъж — каза тя. — Извини го. Току-що е започнал да носи обувки. Кой си ти?