— Дърк Уолъс. — Огледах я и си помислих, че след една нощ с нея биха ме откарали в реанимацията, но пък щеше да си струва.
— Здрасти, Дърк! — Тя изпъчи гърдите си към мен, направи гримаса на Раес, заобиколи бара и посочи бутилка „Къти Сарк“. — Дай на Дърк да пийне нещо и престани да се държиш като жабар, Еди.
— Тази секс бомба се нарича Би Би Мансъл. Работи тук и чука всичко живо, освен слонове — каза Раес. Той свали бутилката от рафта и напълни три чаши. — Не й обръщайте внимание. Умът й се намира изцяло между краката.
Би Би се изкиска.
— Не го слушай. Кисел е, защото никога не се е добирал дотам. — Тя вдигна чашата си и я изпи на една дълга, жадна глътка.
— Ще се разкараш ли, малката? — попита Раес с мек, заплашителен глас. — Имам работа.
— Чух. Хубавецът иска да научи къде може да открие Стела. Защо му правиш въртели, Еди? — каза тя. — Вече не си малък. Кажи му!
Случи се толкова бързо, че нямах време да се намеся. С бързината на нападаща кобра, Едмундо Раес замахна с отворена ръка и удари Би Би през лицето. Ударът я изпрати на пода върху редиците празни бутилки, които изпопадаха. След това я сграбчи за колана и я прехвърли през бара, като събори чашата ми. Тя се приземи на четири крака, стана, изхвърча като подплашена сърна до вратата край подиума за оркестъра и изчезна зад нея.
Аз зяпнах от изумление, а Раес ми се усмихна тънко.
— Не обръщайте внимание, мистър Уолъс — каза той. — В този занаят човек трябва да знае как да се отнася към курвите. Ще ви налея друго питие. — Той ми наля и продължи: — Стела Коста? Интересно. Беше при мен дълго време. Най-добрата ми стриптизъорка. Това момиченце, Би Би, също не е лошо, но му липсва артистизъм. — Раес сложи чашата пред мен. — За да бъде върхът, едно момиче не е достатъчно само да се съблича.
— Предполагам — отговорих аз. — Къде мога да намеря Стела Коста?
— Да. — Той отново ми се усмихна тънко. — „Хауърд & Бенболт“, а? Сигурно са затънали до гуша в зелено. Каква е наградата?
— Няма награда. Вече казах. Искаме да уредим формалностите около завещанието. Ако толкова искате да знаете, наследила е три хиляди долара. За вас това са трохи, нали?
— А кой й ги е оставил?
— Не ми казаха. Какво значение има? Къде да я намеря?
Лицето му стана безизразно.
— Нямам представа. Напусна преди една година. Започна да напълнява. — Той отпи и поклати глава. — Трябва да наближаваше четиридесетака. Клиентите ми ги обичат по-млади.
— И взе, че просто напусна?
— Е, може би аз я убедих да го направи.
— И не каза ли къде смята да отиде?
Раес придоби отегчен вид.
— Не съм я питал.
„Поредната задънена улица“ — помислих си аз.
— Благодаря, че ми отделихте от времето си, мистър Раес — казах аз. — Ще трябва да пуснем обяви за издирване.
Очите му станаха неспокойни.
— За какво ви е тази курва?
— Такава ли беше?
— Трудно ли ви е да се досетите, без да ви го казвам?
— Ще пуснем обяви. Това ще е реклама за клуба ви. „Моля мисис Стела Коста, стриптизъорка проститутка, работила в «Скин клъб» да се обади на…“ — Усмихнах му се с разбиране. — Знаете как става…
— Няма да споменавате клуба ми! — в гласа му изведнъж се появи ръмжене.
— Защо не? Доста туристи искат да знаят къде могат да погледат стриптийз и да намерят проститутка. Ще се отрази добре на бизнеса ви, мистър Раес.
Той се наведе напред и ме изгледа кръвнишки.
— Само споменете името на клуба ми и ще ви дам под съд!
— О’кей, тогава ще отида при ченгетата и ще попитам тях. Може и да ми кажат нещо повече от вас.
— Разкарай се оттук!
— По-спокойно, мистър Раес. Налейте си още едно питие. Може би знаете къде мога да я намеря. Дайте ми адреса й и няма да пускам обяви, нито пък ще ходя в полицията.
Той се поколеба, след това сви рамене.
— Тя е мъртва. Беше пияна и я блъсна кола. Шофъорът избяга. Забравете за нея.
— Не, мистър Раес, ще направя нещо далеч по-добро от това. Смятам да проверя дали казвате истината. Използвайте онова, което наричате свой ум. Къде е Стела Коста?
— О’кей, копеле! Изпроси си го — озъби се Раес. — Ще ти дам каквото си търсиш.
Зад бара трябва да е имало бутон. Чух ясно звънеца. Вратата до подиума за оркестъра се отвори с трясък и в залата влязоха двама стари познайници с автоматични ножове в ръце — козето елече и сомбрерото.
След първата си среща с тях винаги носех пистолет.
Те тръгнаха напред, а аз го извадих светкавично. Това беше едно от многото неща, за които баща ми беше настоявал, че трябва да науча. Бях станал много добър.
Видът на пистолета ги накара да замръзнат сякаш се бяха блъснали в бетонна стена.