Тери подтисна отчаян стон.
— Добре. Утре. Ще се заема с това. В архива не се споменаваше нищо за деца. Всъщност, там имаше сведения само за светския им живот.
— Тогава — казах аз, — вземи най-острата си лопата и, по дяволите, продължавай да копаеш!
Затворих телефона.
Излязох от кабината и видях празния поглед на Боб Уайът. Тръгнах към него.
— Чух, че Пеги не била добре — казах аз, когато стигнах до рецепцията.
Той ме изгледа тъжно.
— В болницата е.
— Съжалявам. Зле ли е?
— Има проблем — сви отчаяно рамене Боб. — Казват, че ще могат да й помогнат.
Бледото му лице се сгърчи от болка, но той успя да се усмихне вяло.
— Мистър Уедърспун ще купи хотела. — Той отново сви отчаяно рамене. — Не иска да даде много, но аз повече не издържам. Поне Пеги няма да умре от глад.
Видът на този слаб, тъжен човек, разкъсван от болка, ме потисна.
— Мистър Уедърспун смята да подобри хотела — продължи Боб. — Всички ще трябва да си отидат, освен готвачката. Е, времената се менят, какво да се прави.
— Мистър Уедърспун купува доста имоти в Сърл — отбелязах аз. Боб кимна и се протегна, за да вземе ключа ми.
— Ще си лягате ли мистър Уолъс?
Аз взех ключа, усмихнах му се и се качих с асансъора до апартамента си.
Замислих се за събитията през деня, за нещата, които ми беше казал Тери О’Брайън, дадох си сметка, че не съм стигнал до никъде, взех душ и легнах да спя.
Заварих Уоли Уоткинс да подрязва розите покрай пътеката към къщата си.
Когато видя, че колата ми се приближава, той се изправи и дойде до портичката, за да ме посрещне. Беше безупречен с белия си костюм й панамената си шапка — сякаш беше изпаднал от страниците на „Отнесени от вихъра“.
— Чудех се, кога ли ще имам удоволствието да ви видя отново — каза той и се здрависа с мен. — Искате ли малко кафе?
— Благодаря, не. Току-що закусвах. — Беше 10:05. — Как е коляното?
— Ту ме боли, ту не. Когато не ме боли, работя по малко в градината.
Спрях, за да разгледам розите.
— Най-хубавите, които съм виждал — похвалих ги аз.
— Говоря им — засмя се Уоли Уоткинс. — Цветята разбират, когато им говориш. Обичат да им правиш комплименти.
Седнахме на сянка в люлеещите се столове. Уоли запали-лулата си, а аз — цигара.
— Е, млади момко, успяхте ли да откриете Джони? — попита той.
— Няма да е толкова лесно — отговорих аз. — Мистър Уоткинс, позволих си да ви обезпокоя, защото искам да поговорим за сина ви.
През лицето му премина сянка.
— А какво общо има той? — Гласът му стана по-рязък.
— Не знам. Аз съм като рибар. Пускам въдицата си в потока и се надявам да уловя нещо. Обаждал ли ви се е?
— Не ми се е обаждал, откакто го мобилизираха в армията. Това беше преди десет години и честно казано не желая да ми се обажда. Създаваше ни само неприятности. Ако не беше той с ужасното си поведение, Кити сега щеше да е жива.
— Разбрах, че с Мич Джаксън са били приятели.
— Двама нехранимайковци. Да, струва ми се, че Сид насърчаваше Мич. Сид беше интелигентен, без никакво съмнение. На раменете си носеше глава, но беше много лош. — Уоли свали лулата от устата си, погледна я и поклати глава. — Нито Кити, нито аз успяхме да разберем къде сгрешихме. Обичахме го с цялата обич, на която бяхме способни, а тя никак не беше малко. Просто си беше лош и това е. Още от четиригодишен започна да краде от магазина ни. Можеше да има всичко, което поиска от него, но му беше по-забавно да краде. По-късно започна да краде и от касата. Хванах го и го напердаших, но това не го спря. После започнаха да ходят до Парадайз Сити с моторетката на Мич. Старият Фред му я беше подарил. И там крадяха. Знам, защото наблюдавах Сид. Пушеше цигари и си купуваше дрехи. Все от някъде трябва да е вземал тези пари. И продължаваше все така. Кити не престана да се тревожи и накрая не можа да го преживее.
— Наистина лошо — казах аз. — Не ви ли е писал, докато беше във Виетнам?
— Написа на Кити една-единствена картичка, за да й съобщи, че е пристигнал… След това нищо.
— Имате ли негова снимка, мистър Уоткинс? — Казах това с много безразличен тон.
— Снимка? Да, разбира се. Сега си спомням, че изпрати на Кити и своя снимка с униформа. Малко преди да тръгнат от тукашния лагер. — Той ме погледна въпросително. — Искате ли да я видите?
— Ако няма да ви затрудни. — Усмихнах му се с широка, искрена усмивка. — Просто ловя риба, разбирате, нали?
Той се замисли малко и стана.
— Елате, ще ви я покажа.
Влязохме в подредената всекидневна. Уоли отиде до едно чекмедже и започна да търси в него, а аз отидох до прозореца и погледнах малката градина в задния двор. Тук имаше безупречно окосена ливада и още розови храсти — това бяха кървавочервените рози, които струват толкова много пари в цветарските магазини.