Отдалечих се от бюрото, видях една врата и през нея влязох в малка стаичка. В нея имаше висока чак до тавана стоманена врата. Беше заключена със стоманен лост и катинар. Освен това имаше още две ключалки. При липса на ключовете можеше да я отвори само динамит.
„Е — казах си, — поне опита.“ Бях се надявал Уедърспун да не е взел първокласни мерки за сигурност.
Нямаше смисъл да оставам повече. Трябваше да подходя по друг начин. Какъв точно трябваше да бъде той, в момента нямах никаква представа.
Изгасих фенерчето и се приближих до единия голям прозорец. В този момент чух гласове. След това порталът се отвори и в двора влезе камион. Последва го кола, която спря до него.
Луната светеше силно и можех да видя камиона и колата съвсем ясно.
От колата слезе нисък, набит човек. Познах го — беше Едмундо Раес. От камиона излязоха още двама познати — Сомбрерото и Козето елече.
Бързо излязох от офиса и заключих вратата към апартамента, след което безшумно се качих горе. Излязох през отворения прозорец, бутнах го, както го бях намерил, и се спуснах по стълбата на земята, след което я скрих в едни храсти.
Извадих пистолета и тръгнах предпазливо покрай постройката. Когато наближих предния двор, спрях. Надникнах иззад ъгъла много внимателно.
Лампите в офиса светеха. Чувах гласове. Външната врата беше отворена и през нея струеше светлина. След като се уверих, че и тримата са вътре, аз се промъкнах напред и се скрих зад някакви бъчви. Изглежда зад тях се беше крила и Пеги, защото виждах всичко, което ставаше вътре.
Сомбрерото стоеше до бюрото. Раес и другият негър бяха влезли в малката стаичка. След доста време Козето елече дойде в офиса, каза нещо на Сомбрерото и двамата се върнаха в стаичката.
Излезе Раес и се приближи до бюрото. В ръката си държеше връзка ключове. Седна на стола и започна да отключва чекмеджетата.
След това се появи Козето елече с няколко малки картонени кутии. Излезе навън, качи ги на камиона и пак се върна вътре. След това се появи и другият, също натоварен с кутии, които качи на камиона.
Наблюдавах Раес. Той преглеждаше някакви документи, които беше извадил от бюрото. Очевидно бързаше. Някои от документите отделяше настрана.
Другите двама продължаваха да товарят камиона. Работеха бързо, организирано.
Раес отвори още едно чекмедже. От него извади папка, погледна я и я сложи при другите отделени документи. След това бързо огледа останалите чекмеджета и ги заключи. Предположих, че е открил това, което му трябваше.
Изправи се.
Чух го да вика:
— Хайде по-бързо! Не сте ли свършили още?
Козето елече измърмори нещо и пак изчезна в стаичката.
Когато Сомбрерото го последва, реших, че това е единственият ми шанс. С пистолета в ръка, аз излязох от скривалището си, стигнах до отворения капак на камиона с шест бързи скока, грабнах една от кутиите и отново се скрих за бъчвите. Всичко стана само за три секунди. Едва успях да се скрия и двамата негри отново се появиха, натоварени с кутии.
Раес провери дали е заключил всички чекмеджета, след което с носната си кърпа внимателно избърса дръжките им и плота на бюрото.
В това време Козето елече вече затваряше брезентовия гюрук на каросерията. Сомбрерото чакаше зад волана.
Раес взе папката и документите и угаси лампата в офиса. Излезе, заключи вратата и се качи на колата.
— Хайде — каза той. — Да тръгваме.
Даде на заден ход, обърна и излезе през портала. Камионът също излезе, но пред вратите спря, Козето елече излезе, затвори и заключи.
Останах зад вонящите бъчви, стиснал кутията в ръка, и зачаках. Излязох, едва когато шумът от моторите на колата и камиона утихна напълно.
Минах през малката врата и се върнах в хотела. Във фоайето светеше само една лампа. Нямаше никой. Двамата търговци бяха отишли да спят. Старият Ейбрахам спеше спокойно със скръстени в скута си ръце. Разтърсих го внимателно, за да го събудя. Той вдигна натежалите си за сън клепачи и премигна. След това изведнъж се съвзе и на черното му лице се появи усмивка.
— Трябва да съм задремал, мистър Уолъс. Искате ли нещо?
— Отварачка за консерви — отговорих аз.
Той премигна пак.
— Добре ли чух, сър?
— Трябва ми отварачка за консерви. Имаш ли под ръка?
— Отварачка за консерви?
— Аха. Точно това. — Говорех му със спокоен глас. Трябва да беше минал осемдесетте и се беше събудил от дълбок сън. Може би беше сънувал миналото си и внуците си.