— Значи не знаем какво е правила близо десет години?
— Така излиза.
— Ето това се казва да изчезнеш от хоризонта! — Замислих се върху чутото. — Тери, искам да отидеш в Сикоум и да провериш всички агенции, които осигуряват стриптизьорки за нощните заведения. Искам да ми намериш снимка и колкото се може повече сведения за Стела Коста, която е работила в „Скин клъб“. Адресът й е бил „Мейси стрийт“ номер 9. Ще казваш, че е наследила малко пари. Обикновено това върши работа. — И нещо важно. Стой настрана от „Скин клъб“. Разбра ли ме?
— Няма проблем. Ще стане.
Останах още малко, докато напиша това, което ми беше казал Тери и го занесох на Гленда.
— Още нещо за полковника — казах аз. — Сложи го при другото.
Тя се облегна назад.
— Току-що научих, че полковник Парнъл ще се забави във Вашингтон. Ще се върне най-рано в понеделник. — Тя взе доклада ми.
Аз й се ухилих.
— Страхотна новина! Значи имам още цели пет дни! След това излязох от кабинета й и отидох бързо при колата.
Подкарах към кантората „Хауърд & Бенболт“. По пътя спрях, за да изям един хамбургер и да изпия една бира. Пристигнах при Бенболт малко след 14:30.
Дебелата възрастна дама ме изгледа с подозрение.
— Идвам при Мистър Бенболт — казах аз.
— Имате ли уговорена среща? Вие бяхте мистър Уолъс, ако не се лъжа?
— За името да. За срещата не. Но ще ме приеме.
— Мистър Бенболт току-що се върна от обяд.
— И аз обядвах току-що — усмихнах й се аз в отговор. — Ставаме двама. Ще му кажете ли, че съм тук?
Тя ме стрелна с гневен поглед и натисна копчето на интеркома.
— Мистър Бенболт, тук е мистър Уолъс от агенция „Парнъл“.
— Нека влезе — избумтя отривистия глас на адвоката.
Секретарката ме погледна.
— Знаете пътя, струва ми се.
— Разбира се. Третата врата вдясно, нататък по коридора.
Тя не благоволи да каже нищо повече и се загледа в някакъв документ. Стана ми мъчно за нея. Беше стара, дебела и сигурно никой не я обичаше. Малката власт, с която разполагаше — да брани шефа си, постепенно се изплъзваше между пръстите й. Скоро щеше да остане в някой едностаен апартамент без асансьор и единствената й компания щеше да е котката.
Заварих Едуард Бенболт седнал зад бюрото си. Изглеждаше зачервен и преял. Усмихна ми се с професионалната си усмивка, стана, за да стисне ръката ми и ми посочи един стол.
— Е, мистър Уолъс — каза той, след като се настанихме. — Имате ли някакви новини?
— Новини за какво? — попитах аз.
— Последния път, когато се срещнахме, не бяхте ли в процес на издирване на внука на Фредерик Джаксън? — Долових, че аперитивът леко е замъглил мозъка му. — Така беше, нали?
— Мистър Бенболт, последния път, когато се срещнахме, вие също бяхте в процес на издирване на Джони Джаксън. Получихте ли отговор на обявите си?
Туй бутна към мен една кутия пури.
— А, не. По нареждане на мистър Уедърспун, прекратихме издирването. Но все пак съм любопитен, открихте ли момчето? — Той отвори капака на кутията. — Една пура?
— Все още не съм го открил, но продължавам да търся. — Поклатих отрицателно глава към предложената ми кутия. — Не, благодаря.
Той си избра пура, помириса я, отряза края й и я запали.
— Трудна задача.
Оставих му малко време, за да може да ми се изфука със скъпата пура и да напълни стаята с гъст, ароматен дим. След това попитах:
— Чухте ли за мистър Уедърспун?
Лицето му стана такова, че всеки погребален агент би му завидял.
— Да, колко жалко наистина. Чух тази сутрин. Ужасно! Мъж в разцвета на силите си!
— Никой не е вечен — отбелязах аз и извадих пакета си с цигари. — Едни умират, други се раждат. Доколкото разбрах, вие ще се занимавате с наследството му.
— Да.
Почаках, но той изглежда се интересуваше повече от пурата си, отколкото от Уедърспун.
— Оставя фабриката и бакалницата, но трябва да е спестил и пари. Така ли е?
Бенболт ме изгледа.
— Бях останал с впечатлението, че са ви наели, за да откриете внука на Фредерик Джаксън. Сега очевидно се мъчите да измъкнете сведения, касаещи наследството на мистър Уедърспун, което няма нищо общо с вашата работа. — Той погледна часовника си. — Боя се, че не мога да ви отделя повече време.
— Някога били ли сте в Сърл, мистър Бенболт?
— В Сърл? Не, разбира се.
— Бъдете търпелив с мен. — Усмихнах му се открито, приятелски. — Отидох в Сърл и започнах да се ровя около изчезването на Джони Джаксън, но междувременно попаднах на доказателства, които биха вкарали Хари Уедърспун в дранголника поне за петнадесет години.
Челюстта му увисна.
— Какви доказателства?
— Докато не приключа с този случай, докато не предам доклада си на полковник Парнъл, който след това ще го предаде на щатската полиция, не мога да ви кажа нищо повече, но уверявам ви, мистър Бенболт, не се шегувам. Мога и сам да установя колко голямо е наследството на Уедърспун, но за това ще ми трябва време, а времето, с което разполагам е ужасно малко, така че се надявам да бъдете малко по-сговорчив.