Тя ме погледна още веднъж и усмивката й се разшири.
— Не правете това. Тази вечер изглежда всички си имат компания… Идвам тук редовно, но не помня да сме се виждали. Аз дръпнах стола и седнах, като дадох знак на келнера.
— Аз идвам рядко. Имам много работа.
Келнерът дойде и му поръчах скоч с лед.
— Имате работа? Дори вечер? — Гледаше ме с любопитство.
— Да, за жалост. — Пуснах в действие широката си, приятелска усмивка. — Доста хора са се събрали тази вечер.
Тя сви рамене.
— Винаги е така. — Погледна ме замислено. — А каква е работата ви, мистър Уолъс?
— Разследвам.
Усмивката й изчезна.
— Колко интересно! Разследвате? А какво разследвате?
— О, най-различни неща. Най-често деликатни. Келнерът донесе питието ми и аз се подписах на сметката.
По бавно променящото се изражение на лицето й разбрах, че вече съжалява, задето ме е поканила. Огледа се наоколо с надеждата да види някой познат, който да й даде повод да стане и да си отиде, но явно тази вечер нямаше никакъв късмет.
— Работя в детективска агенция „Парнъл“ — продължих аз, без да я изпускам от поглед.
Беше добра актриса, но не чак дотам. Сепна се, макар че когато взе чашата си, отпи и я върна на масата, ръката й не трепереше.
— Искате да кажете, че сте едно от онези гнусни насекоми, които, непрекъснато пъхат носовете си в личния живот на хората? Кука? — Гласът й стана рязък. Сега приличаше на това, което беше в действителност — проститутка, на която й е провървяло.
— Това определение е добро, както и всяко друго. — Усмихнах й се смирено.
— Да не искаш да кажеш, че ръководството на този клуб е допуснало човек като теб да стане негов член?
— Така изглежда. Знаете ли, мисис Стобарт, наистина е изненадващо какви хора допуска тук ръководството на клуба. След като виждам дори бивши проститутки… — Пак се усмихнах смирено.
Улучих я. Извърна лице.
— Вървете си — просъска тя. — Не искам да имам нищо общо с хора като вас!
— Едно време майка ми ме предупреждаваше да не се занимавам с проститутки, мисис Стобарт, но работата си е работа и няма как да избегна това, нали?
— Ако не ме оставите намира незабавно, ще уведомя ръководството! — озъби се тя и ме изгледа злобно.
— Остави това, Стела — смених тона аз. — Аз също мога да уведомя ръководството. Хайде да се държим като приятелчета. Не ме интересуваш ти. Търся сина ти, Джони Джаксън.
Тя се вгледа продължително в свитите си юмруци. След това те отново се превърнаха в длани. Пое си дълбоко и бавно дъх, и се насили да се отпусне.
— Между другото — казах, защото не исках да възвърне равновесието си, — Бърни Айзъкс ти изпраща много поздрави.
Тя се насили да се усмихне.
— Значи си ровил надълбоко, така ли?
— Това е част от професията. — Отпих от уискито си и попитах: — Къде е синът ти, Стела?
— Защо искаш да знаеш?
Е, това все пак беше крачка напред. Поне не отричаше, че има син.
— С една дума, дядо му, Фредерик Джаксън, ангажира агенцията ни, за да го открие. Сега Фред е мъртъв и внукът му, Джони Джаксън, твоят син, е наследил фермата и парите му. За да се уреди наследството, трябва да го намерим.
— Фермата не струва нищо. Старият Фред нямаше никакви пари, така че защо е всичко това?
— Това не е точно така. Фермата струва поне двадесет хиляди. Старият Джаксън е печелил около двеста долара седмично през последните четиридесет години. Едва ли е харчел по повече от петдесет долара на седмица, дори не и толкова, ако съдим по начина му на живот, така че грубо пресметнато, би трябвало да е спестил някъде около триста хиляди долара. Джони Джаксън ще наследи близо четвърт милион след като му удържат данъците и разходите за погребението.
— Ти си полудял! Този ужасен старец никога не е имал толкова пари! Дори и да е имал, къде са? В някоя банка? Вложени са в акции? Глупости! Не вярвам.
— Държал ги е в една дупка под леглото си. Някой ги е намерил и ги е взел, но това още не значи, че Джони Джаксън няма право на тях.
Тя се замисли, загледана в осветеното от луната море.
— Някой ги е взел? — каза тя след дълга пауза. — Зарежи ги тогава. Мога да ти кажа кой ги е взел. Джони ги е взел. Само той е знаел, че старият Джаксън държи парите си под леглото. Когато се е застрелял, той е отишъл и ги е взел. Това са негови пари, нали? Дядо му ги е завещал на него, нали?
— Нещата не стоят толкова просто. Старият Джаксън не се е застрелял. Бил е убит и според мен именно убиецът е взел парите.
На това тя реагира, сякаш я ударих по лицето. Дръпна се назад и дъхът й секна.
— Убит! Ти си луд! Какви ги дрънкаш? Заключението беше, че се е самоубил!