— Роман ли ще пишеш? — попита тя иронично.
— Това е добре идея — ухилих й се аз. — Не ми беше хрумнало досега, но е добра идея.
Качих се на колата и отидох до Кънтри клуба. Изкачих стъпалата и влязох във фоайето. Беше 11:10. Богатите и лентяите вече бяха на терасата — жените бърбореха помежду си, а мъжете ближеха първите си за деня питиета и разговаряха за коли, спорт, индекса Дау Джоунс и капиталите си.
Заварих Сами Джонсън, портиера, да сортира писма. Усмихна ми се любезно. Полковник Парнъл се сещаше и за него по Коледа и Деня на благодарността. Този човек научаваше светкавично всички новини и си струваше да имаш благоразположението му.
— Здрасти, Сами — поздравих го аз. — С всеки ден ставаш все по-млад.
— Ами да, мистър Уолъс — отговори той усмихнато, — така е. Сигурно защото с всеки следващ ден се чувствам по-млад.
— Тук ли е мистър Стобарт?
— Играе голф, мистър Уолъс.
Джонсън сложи на местата им още няколко писма и добави:
— Трябва вече да е достигнал седемнадесета дупка.
— Никога не съм го виждал — казах аз. — Как да го позная?
След голфа винаги сяда на долната тераса, мистър Уолъс. Дребен човек с бейзболна шапка на червено и бяло. Не можете да го объркате с друг.
— Благодаря ти, Сами.
— Мистър Уолъс, ако искате да говорите с него по работа, сега моментът не е подходящ. Води преговори с този, с когото играе, а мистър Стобарт е доста опърничав човек.
— Благодаря ти още веднъж, Сами.
Слязох на долната тераса, намерих една усамотена маса, завъртях един стол, така че да бъда полускрит от едни палми джуджета и седнах да чакам.
Двадесет минути по-късно видях един мъж с шапка за бейзбол на червено и бяло, с тъмносини памучни панталони и бяла фланелка да се изкачва по стълбите към терасата. Разговаряше с нисък, набит човек, когото веднага разпознах като Едмундо Раес. Бързо дръпнах стола още назад, за да се прикрия по-добре. Насочиха се към мен и седнаха през три маси от моята.
Стобарт седна с гръб към мен, а Раес — странично. Никой от двамата не погледна към мен.
Стобарт изщрака с пръсти на един келнер и извика:
— Бира!
След това се наведе напред и заговори с Раес.
Докато наблюдавах между листата на палмите, мексиканецът поклащаше глава, сякаш получаваше инструкции. Ядосвах се, че не мога да видя лицето на Стобарт, но чаках търпеливо.
Келнерът донесе бирите, Стобарт подписа сметката, даде бакшиш и го отпрати.
След това извади нещо от страничния си джоб. Изглежда беше писалка, защото се наведе и започна да пише. След малко вдигна един чек, развя го във въздуха, за да изсъхне мастилото и го подаде на Раес, който го прибра в портфейла си.
Стобарт повиши глас и го чух да казва:
— О’кей, Ед. Върви да го осребриш и уреди сделката.
— Да мистър Стобарт — отговори Раес и бързо глътна бирата си. — Ще се обадя веднага, щом имам новини.
— Внимавай да не объркаш конците, Ед. — Ръмженето в гласа на Стобарт накара Раес да се стресне.
— Ще се справя, мистър Стобарт — каза той и тръгна забързано нагоре по стълбите, докато изчезна от погледа ми.
Аз зачаках.
Стобарт не бързаше да изпие бирата си. Стоеше неподвижно и барабанеше с късите си дебели пръсти по масата. Струваше ми се, че мозъкът му работи. След това изведнъж стана и тръгна с големи крачки към стълбата. Аз тръгнах след него, като му оставих добра преднина. Виждах само гърба му.
Във фоайето той отиде до щанда за вестници и си купи Парадайз Сити Хералд. Аз застанах до въртящата се врата, през която се излизаше на предната тераса.
Отпред се виждаше светлокафявия ролс ройс. Един едър негър с кафява униформа и кафява униформена шапка чакаше зад кормилото. Познах го. Това беше маймуната, която ме заплаши, когато излизах от къщата на Ханк Смит. Стреснат, аз направих крачка назад и се блъснах в Стобарт, който се бе насочил към изхода.
— Пиян ли си? — озъби ми се той.
Застанахме очи в очи и усетих как замръзвам.
Видях лицето на човека пред мен — близко разположените очи, устата почти без устни, късия нос и дългия бял белег, спускащ се от дясното око чак до брадичката.
Той ме избута настрани и слезе по стълбите. Маймуната излезе, отвори вратата на колата и изчака Стобарт да се качи. След това ролс ройсът потегли.
Проследих колата с поглед докато изчезна зад завоя. Вече знаех, че човекът, който нарича себе си Хърбърт Стобарт, е приятелчето на Мич Джаксън от детинство. Човекът, който в миналото е стоял извън ринга, докато Мич Джаксън е водел битките, и за когото хората от Сърл казваха, че бил умът, а Мич осигурявал мускулите — Сид Уоткинс.