Бях сигурен, че са ходили при него. Бях сигурен, че Зиглер от кантора „Зиглер & Зиглер“ му е обещал процент от сделката с фабриката. Трябваше да проявя повече ум и да не се доверявам на дебел адвокат като Бенболт. Не трябваше да забравям нито за миг, че Хари Уедърспун беше негов клиент. Дали Бенболт е знаел какво се е вършило във фабриката? Струваше ми се малко вероятно, но не невъзможно. Бях сигурен, че дебелият адвокат не би отказал пари, ако му предложат, а сумата, дадена му, за да убеди Пеги, вероятно никак не бе малка. При три милиона годишен приход от предприятието, да се намерят средства, за да се купи Бенболт не би представлявало никакъв проблем.
Така че чаках.
Най-накрая, след четиридесет минути и шест изпушени цигари, телефонът в кабината иззвъня.
Грабнах слушалката.
— Дърк?
— Да. Какво става?
— За какво беше тази паника? — попита Андерсън раздразнено. — Отидох във фабриката и намерих Пеги, пощуряла от радост. Започнах да й разправям колко се радвам, че е извадила такъв късмет, но тя ме сряза. Ще ти кажа точно думите й: „Не сега, Бил. Друг път. Сега сключвам една сделка“. И затвори вратата под носа ми.
— И това е всичко?
— Това е всичко. Изглеждаше радостна и щастлива. Защо реши, че нещо може да не е наред?
— Сделка? Имаше ли някой при нея?
— Имаше. Видях го, когато се качвах по стълбите. Един дребен, мургав тип. Приличаше на мексиканец.
— По дяволите! — изругах аз и затворих телефона.
Хукнах към колата си.
Когато наближих, видях, че едно десетинагодишно момче гледа предницата й. То вдигна поглед към мен и ми се ухили.
— Спукана ви е гумата, мистър — каза то. — Видях кой го направи. Проби я с нож.
Погледнах предното колело от другата страна. Наистина, по-спукана гумата не можеше да бъде.
— Как изглеждаше? — попитах аз хлапето.
— Брикет. С голяма черна шапка и мъниста. Вонеше на боклукчийска кофа.
Сомбрерото!
Извадих резервната гума от багажника и се заех с тежката задача да сменя спуканата. Не бях правил това от години и след като ме погледа как се мъча в продължение на няколко минути, хлапето каза:
— Не се прави така, мистър. Дайте на мен. Свърши за десет минути. Аз щях да се мъча понеполовин час.
— Как се казваш, синко? — попитах аз и прибрах спуканата гума в багажника.
— Уес Бридли.
— Ако някога искаш да станеш частен детектив, обади ми се в агенцията на Парнъл и ще се погрижа да те назначат. — Дадох му пет долара.
— Частен детектив? Че кой иска да става това? Аз ще стана банкер.
Качих се на колата, махнах му и подкарах към Сърл. Тръгнах по крайбрежното шосе и поддържах разрешената скорост, докато не стигнах до Форт Пиърс, след което тръгнах по шосе номер 8. Шофирането до Форт Пиърс беше мъчително, защото имаше голямо движение. Бях сигурен, че Раес е казал на Сомбрерото да ме забави и не исках да губя още време в разправии с пътната полиция. След като свих по шосе номер 8 движението намаля и се осмелих да повиша скоростта.
Мислех за Пеги. Спомних си как Стобарт даде чека на Раес и му каза да го осребри. Вероятно досега мексиканецът беше успял да придума Пеги да продаде фабриката, като й е взел акъла с купчина пари.
На около пет мили от Лейк Плесид видях, че на десетина метра от задната ми броня се движи голям камион, натоварен с портокали в сандъци. След това си спомних, че от известно време този камион ме следваше неотклонно. По това шосе непрекъснато минаваха камиони с плодове и зеленчуци, така че не ми беше направил впечатление. Само че този караше плътно зад мен, при това с над шестдесет мили в час. Това ме обезпокои.
Шосето напред беше право и край него имаше гора. Ядосвах се, че този камион кара така близо зад мен и че е превишил с толкова много позволената за камионите скорост. Реших да се отскубна и натиснах педала на газта докрай. Колата ми полетя със седемдесет и пет мили в час. Погледнах в огледалото и видях, че камионът изостава. Набрах известна преднина, но след малко се наложи да намаля скоростта. Пред мен едва пълзеше двадесеттонен камион, също натоварен със зеленчуци, който не можех да задмина, защото насреща идваха коли. Трябваше да натисна спирачката и да изчакам удобен момент, за да го изпреваря. Само че колите в отсрещното платно станаха още повече. В огледалото видях, че камионът с портокалите отново е на десетина метра зад мен.
Беше очукан, с регистрационен номер от Маями. Отпред имаше затъмнено стъкло, така че не виждах шофьора. След малко получих възможност да изпреваря и настъпих педала докрай. Сърцето ми трепна, когато се прибирах отново вдясно, защото иззад завоя напред беше излетяла кола, която не бях видял. Едва не се блъснахме. Чух възмутения вой на клаксона й и тя отмина по пътя си.