Опитах се да се успокоя, но в главата ми зазвъняха предупредителни камбани. Те ставаха все по-пронизителни и по-пронизителни. Погледнах в огледалото и видях, че камионът лети след мен с повече от седемдесет мили в час. Вече беше на пет метра. След това видях на страничния прозорец да се опира черна ръка.
Негър!
Вдясно на пътя имаше дълбока канавка, след това гори. Канавката служеше за отводняване, когато завалят тропическите дъждове. Погледнах в огледалото отново. Камионът беше изчезнал! По челото ми изби студена пот. Погледнах вляво. Проклетият камион беше до мен. Беше много висок, за да мога да видя шофьора, но знаех какво иска да направи. Искаше да ме подбере отстрани и да ме изпрати в канавката.
Инстинктивно понечих да натисна газта, но този камион беше мощен и спокойно можеше да развие същата скорост, така че натиснах рязко спирачката и стиснах кормилото, в случай, че задните колела поднесат.
Спирачките ми бяха добри. Чух свиренето на гумите и видях как камиона профучава напред. Задният му калник одраска предницата ми. Не беше лесно да овладея колата, която поднесе към канавката, но все пак успях.
Камионът не. Изглежда шофьорът е бил насочил цялото си внимание към мен и не е гледал пътя. Десните му колела хлътнаха в мекия тревист банкет и камионът се наклони. Портокалите се хлъзнаха в каросерията, дясната страна на камиона пропадна в канавката и той се обърна. Сандъците се разковаха и изпопадаха, портокалите заляха храсталаците наоколо като оранжева река. Стърженето на разкъсан метал изпълни въздуха.
Спрях колата и излязох. Пълзящият двадесеттонен камион пристигна и спря. Няколко коли, идващи по отсрещното платно също спряха. Наизлязоха шофьори на камиони и хора в костюми. Приближихме се до обърнатия камион и погледнахме в кабината.
Главите на Сомбрерото и Козето елече се показваха през счупеното предно стъкло. Не бяха приятна гледка. Освен разкъсаните им, окървавени лица, от тях беше останала и вонята на мръсотия.
Когато спрях пред хотел „Скоклива жаба“, стрелките на часовника на арматурното табло показваха 18:30. Беше се наложило да изчакам пътната полиция, за да кажа как шофьорът на големия камион е изпуснал управлението и е връхлетял в канавката. Полицаите искаха да възстановят движението колкото се може по-бързо и да разчистят пътя.
— Тези черни карат прекалено бързо — каза с отвращение старшият полицай. — А тези двамата са имали защо да бързат. Камионът е краден.
Бях предположил това. Казах му, че бързам. Той ме предупреди, че може да ме извикат като свидетел, макар и да се съмнявал.
Докато приближавах Сърл се замислих над станалото. Нямаше съмнение, че се бяха опитали да ме убият. От сега нататък трябваше да внимавам доста повече. Чудех се дали Бенболт е уведомил Раес, че знам за търговията им с наркотици. Това не беше изключено — предполагах, че са му платили достатъчно, за да уреди сделката с фабриката.
Спомних си със задоволство доклада и кутията консервирани жабешки бутчета, които очакваха полковника. Каквото и да се случеше с мен тази шайка щеше да бъде разгромена. Все пак нямах намерение да ми се случва каквото и да било.
На рецепцията заварих стария Ейбрахам. Той ми се усмихна щастливо.
— Къде е мис Пеги? — попитах го аз.
— Тук в офиса е, мистър Уолъс. С мистър Уилис Полак, адвоката. Чухте ли новината? Мис Пеги сега е богата!
— Къде е баща й?
Усмивката на Ейбрахам изчезна.
— На легло е. Горкият човек! Не му остава много, струва ми се.
Заобиколих рецепцията и влязох в малкия офис, след като почуках на вратата.
Уилис Полак, който сега приличаше на Буфало Бил повече от всякога, седеше на едно кресло. Пеги беше зад бюрото. Двамата се справяха с бутилка шампанско.
— Здрасти Дърк! — възкликна Пеги и ми се усмихна за добре дошъл. — Къде се губиш? — Тя извади чаша и за мен. — Празнуваме! Присъедини се към нас!
Аз влязох и затворих вратата.
— Не обичам шампанско, но все пак благодаря — отговорих аз. — Какво празнувате?
— Продадох фабриката! Хари е завещал всичко на мен! Сега съм богата!
Аз дръпнах един стол и седнах странично.
— Доста бързо си се справила. Уедърспун дори не е погребан още.
— Кажете му, мистър Полак. Искам да знае — каза Пеги, наля шампанско в чашата и я бутна през бюрото към мен. — Хайде, Дърк, искам да празнуваш с нас!
Аз взех чашата, вдигнах я и отпих малко.
— Е, мистър Уолъс — каза Полак, — сключихме чудесна сделка. Пеги постъпи много добре, че се посъветва с мен.
— Веднага щом онзи адвокат от Маями, мистър Бенболт, ми се обади — намеси се Пеги, изтичах при мистър Полак и когато пристигна този човек… мистър Раес, го посрещнахме двамата.