Той ме изгледа изненадано.
— Парите? Какви пари?
— Парите на стария Джаксън.
— Нима е имал пари? Не знам нищо за тях.
Реших, че казва истината.
— Тя е напуснала дядо си преди около два месеца и е дошла да живее при вас — казах аз. — С какво се занимаваше през това време?
— Каза ми, че си е намерила работа в някакъв клуб в Маями. Не беше моя работа. Идваше тук само през почивните дни. Човек не бива да се интересува прекалено много от живота на младите, мистър Уолъс.
— Предполагам, че е така. Трябва да поговоря с Джони, мистър Уоткинс. Трябва да изясня още някои неща. Надявам се да е искрена с мен, но може би няма да е, ако вие присъствате. Ще възразите ли?
Той се замисли и поклати глава.
— Просто ви моля да не я измъчвате. Животът й, мистър Уолъс, е бил много тежък. Обичам това дете.
Станах.
— Ще ви налея още едно питие. Ще се старая да не се бавя, след това ще ви оставя да вечеряте.
— Благодаря.
Напълних чашата му и излязох.
— Не я измъчвайте — повтори Уоли.
Минах по коридора, почуках на вратата на втората спалня и влязох. Очакваше ме. Беше се излегнала на леглото и държеше плюшеното мече в ръце. На главата й беше русата перука, а лицето й беше намръщено.
— Хайде да поговорим — казах аз и седнах на един стол. — Какво стана с парите на дядо ти?
Тя стисна мечето.
— Аз ги взех.
— Ще ми разкажеш ли?
Тя се поколеба и сви рамене.
— Той искаше да ги получи Мич, а ако умре, да ги получи синът му. Само че Мич нямаше син, така че парите трябваше да отидат при някаква организация на ветераните.
— Знам това. Като негова внучка, не си имала право да претендиращ за наследството.
— Точно така. Взех ги, защото онова копеле Уедърспун искаше да ги открадне.
— Нека караме под ред — казах аз. — Ти знаеше ли за търговията с наркотици и фабриката му?
— Знаех. Чух го от майка си.
— Знаеше ли, че баща ти, Уедърспун и Стобарт са работели заедно?
— Когато тези две отрепки се сдушиха, баща ми беше мъртъв. Да, така е — баща ми е бил пласьор на наркотици, но какво от това? Той е умрял, спасявайки живота на седемнадесет нещастници и затова е получил медал за храброст.
Не й казах, че Мич е влязъл в джунглата, за да спаси приходите си.
— Какво направи с парите, Джони?
Тя ме изгледа със святкащи очи.
— Какво мислиш, че направих с тях? Слушай, ченге, аз обичах дядо си! Единствено той се отнасяше с мен като с човек! Не броя Уоли и Кити, които направиха толкова много за мен, но дядо ми беше различен. Обичах да седя и да го слушам, когато ми разказваше разни неща. Какъв човек беше той! Карах го да ми разказва непрекъснато за алигатора, заради който е останал без крака. Да, наистина беше малко побъркан. Мразеше жените. Никога не ми каза защо. Обичаше да повтаря: „Джони, ние мъжете трябва да се поддържаме. На този свят жените причиняват повече беди от крокодилите.“ Беше луд на тема пари. Но не ги използваше за нищо. Трупаше ги в една дупка под леглото си. Казваше ми: „Когато умра, Джони, ще ги вземеш ти. На мен не ми трябват. На теб ще ти трябват. Ти си мой внук и ще ги вземеш, когато умра.“ Знаех, че няма да ми ги даде, ако научи, че съм жена. Можеше дори да ме изхвърли на улицата. Тогава, след смъртта на баща ми, при дядо дойде Стобарт. Бях в задната стаичка и чух какво му каза. — Тя погали мечето, без да ме погледне. — Каза, че е приятел на Мич и че са работили заедно. Мич му казал, че ако нещо се случи с него, неговият дял трябва да получи баща му, Фред. Ако и той умре, тогава Джони трябвало да получи парите. Дядо каза, че не желае нищо, но Стобарт настоя. „Мич и аз бяхме приятели. Сделката си е сделка. Може би ти не искаш пари, но детето ще има нужда от тях.“ Така че всеки месец получавахме по едно писмо в продължение на шест години. Дядо не знаеше, че съм подслушвала. Той дори не отваряше пликовете. Слагаше ги направо в дупката под леглото.
— Колко пари имаше там, Джони?
— Бяха твърде много, за да ги преброя. Отказах се, когато стигнах до петстотин хиляди.
— И сега всичките тези пари са у теб?
Тя ме изгледа.
— Не. Те не бяха мои. Сложих ги в една кутия и ги изпратих на ветераните в Ню Йорк като анонимно дарение. Така искаше дядо и аз го направих.
Погледнах я с възхищение.
— Но ти можеше да ги запазиш за себе си!
Очите й проблеснаха.
— За каква ме вземаш? За долнопробна крадла?
— Извинявай, мисля, че си чудесно момиче.
— Не ми пробутвай тези боклуци. Дядо беше всичко за мен. Той искаше парите да получи внука му, а ако няма внук, да отидат във фонда на ветераните. Аз не бях негов внук, а внучка. Ти не би ли постъпил като мен?