— Не. От време на време изпиваме по някое питие с баща му. Старецът вечно се надява, че синът му ще се обади, но досега не се е случвало такова нещо. Знае се, че е бил освободен от армията, че се е върнал в Щатите и след това се е запилял някъде. Бас хващам, че няма да свърши добре.
Аз се замислих и му дадох петте долара.
— Ако ми дойде наум още нещо, ще ти се обадя пак — казах аз, изпълнен с копнеж да се махна от тази барака и да подишам малко чист въздух. — Винаги ли си тук по това време?
— Тук съм — отговори Ейб и мушна банкнотата в джоба си.
— Как да стигна до къщата на Фред?
— С кола ли си?
Кимнах.
— На около пет мили оттук е.
След като ми описа подробно как да стигна дотам, Леви завърши:
— И внимавай с Фред. Много е проклет.
Замислих се върху чутото, върнах се при колата и тръгнах към „Алигейтър Лейн“. Нататък по главната улица видях седалището на шерифа. Помислих си дали да не спра, за да се обадя. От опит знаех, че местните шерифи често не гледат с добро око на частните детективи, които си пъхат носа в района им, и реших най-напред да поговоря с Фред Джаксън. Той беше наел агенцията, за да издири внука му. Може би искаше издирването да остане в тайна.
Ейб Леви ме предупреди, че „Алигейтър Лейн“ не е означена с табела. Каза ми да търся тесен разклон, полускрит от храсталаци. Намалих скоростта и понеже нямаше никакво движение, което да ме безпокои, успях лесно да намеря отклонението. Тръгнах по него. Беше тесен черен път, който се виеше и гънеше като умираща змия, и от двете му страни имаше гъста гора. След две мили пътят се разшири. Тук камионите можеха да изчакват, за да се разминат, ако се наложи.
Разбрах, че приближавам къщата на Джаксън по жабешкото квакане, което дочух. Продължих нататък, след това пътят отново се стесни и зави рязко вдясно. Промуших колата през завоя и пред себе си видях дървена къща, кладенец, кофа край вратата, пейка под един от мръсните прозорци и буре за жаби.
Бях стигнал.
Спрях колата, изключих двигателя и натиснах клаксона. Не се случи нищо. Единственият звук наоколо беше квакането на жабите. Изчаках още малко и пак натиснах клаксона.
Пак нищо.
Реших, че Фред Джаксън е излязъл да лови жаби. Слязох от колата. Беше горещо като в сауна. Дърветата биха спрели всеки полъх на вятъра, дори и да имаше такъв. Непрекъснатото квакане започна да стърже по нервите ми. В този звук имаше нещо почти човешко — сякаш някакъв старец прочистваше гърлото си с дрезгава кашлица.
Запалих цигара и огледах къщата. Беше добре направена, от борови трупи. Доколкото можех да преценя отвън, в нея имаше всекидневна и вероятно две спални.
Забелязах, че пътната врата е леко открехната.
Започвах да се потя от горещината — това, жабешкият концерт и усамотеността на мястото увеличиха напрежението ми. Нещо странно витаеше във въздуха и го усещах.
Отидох до пътната врата и почуках. Нищо не се случи, така че почуках още веднъж, изчаках и бутнах вратата. Пронизителното скърцане на пантите ме стресна.
Вгледах се в потъналата в полумрак стая, обзаведена с масивните боклуци, които можеш да видиш по разпродажбите на мебели, и които никой в днешно време не купува. Видях Фред Джаксън да седи на една голяма маса. Нямаше кой друг да бъде, защото брадатият човек край масата нямаше крака. Пред него имаше чиния с нещо като яхния. Не можех да видя точно какво е, защото беше покрита от облак възбудени от храната мухи.
Погледът ми се отмести към голямата зеленокафява жаба на другия край на масата, която гледаше мухите. Видях блестящите й черни очи, след това тя скочи към мен и ме накара да се дръпна рязко. Плъосна се шумно на пода и изчезна.
— Мистър Джаксън… — започнах аз и млъкнах.
Човекът продължаваше да седи неподвижно.
Очите ми вече привикнаха към тъмнината.
Направих крачка напред.
— Мистър Джаксън…
Мухите жужаха, излитаха и кацаха върху остатъците в чинията.
След това видях, че по лицето на Фред Джаксън се стича кръв — много бавно, полусъсирена.
Видях и дупката от куршум в средата на изпоцапаното му чело.
Беше мъртъв като сина си, но много по-чисто убит.
Глава 2
Спрях пред отворената врата на местния шериф и се огледах. Обстановката ми се стори позната. Всичко това може да се види по телевизионните филми — поставката за пушки, увисналите на куките белезници, двете бюра и трите празни арестантски килии. В помещението като гъст облак прах беше надвиснала атмосфера на леност и бездействие.
На голямото бюро точно срещу мен, подобно на великия Буда, седеше шериф Тим Мейсън, както научих от табелата пред него. Стори ми се, че единствено изпоцапаната риза в цвят каки, на която висеше шериф-ската значка, и панталоните пречат на тази топка лой да се разтече по пода. Това беше най-дебелият човек, който някога съм виждал, а подпухналото му, зачервено лице, кръвясалите очи и потта, стичаща се изпод шапката му, ми подсказаха, че обича да надига бутилката.