Заместник-кметът и планинският водач Хоули се бяха сблъскали челно. Джипът се беше килнал в канавката, колелата от едната му страна бяха затънали в снега и капакът на двигателя беше нагънат като акордеон, а пикапът лежеше настрани, сякаш беше решил да подремне.
Двамата мъже имаха кръв по лицата и се гледаха на кръв.
— Успокойте се. — Нейт умишлено светна с фенерчето си в очите им. Забеляза, че и двамата щяха да имат нужда от няколко шева. — Казах, успокойте се. Ей сега ще оправим всичко. Ото, някой има ли влекач?
— Бинг. Той се занимава с тези неща.
— Добре, обади му се. Накарай го да дойде и да изтегли двете коли до града. Искам да се махнат от пътя веднага. Застрашават движението. А сега… — Той отново се обърна към мъжете. — Кой от двама ви може да ми каже какво се случи, ясно и спокойно?
И двамата заговориха едновременно, но Нейт усети, че Хоули дъха на уиски, вдигна ръка и посочи към Ед Улкът.
— Започнете вие.
— Отивах на работа спокойно и с нормална скорост…
— Глупости! — обади се Хоули.
— Изчакайте си реда. Господин Улкът, продължете.
— Видях фарове да се движат към мен с опасна скорост.
В мига, в който Хоули отвори уста, Нейт заби показалеца си в гърдите му.
— После внезапно изскочи лосът. Намалих и завих, за да избегна сблъскването. В следващия миг тази таратайка връхлетя върху ми. Опитах се да завия към канавката, но той не ме остави на мира. Изблъска ме от пътя и смачка колата ми. Този джип е само на шест месеца! Той караше с превишена скорост и е пил. — Ед кимна рязко, скръсти ръце и загледа мрачно към противника си.
— Добре.
— Бинг идва насам — съобщи Ото.
— Добре. Господин Улкът, идете Ото да запише показанията ви. Хоули? — Той тръсна глава и отиде до пикапа. Известно време си разменяха заплашителни погледи с лоса. — Пили ли сте?
Хоули беше висок около метър и седемдесет и пет и имаше златисто кестенява брада. Кръвта, която се беше стекла от раната на челюстта му, бе замръзнала.
— Да, пийнах две набързо.
— Срамота е, в девет сутринта.
— По дяволите! Бях на риболов на леда. Не ми пука кое време е. В хладилната чанта в колата имам хубава риба. Канех се да се прибера у дома, да хапна нещо и да си легна. И тогава банкерът видя проклетия лос и обезумя. Въртеше се по цялата ширина на пътя, а лосът стоеше там — ако питате мен, тези животни са безмозъчни — и аз трябваше да завия. Колата поднесе и Улкът се блъсна право в мен. Здравата се ударихме и с това всичко приключи.
Беше минало много време, откакто беше работил като транспортен полицай, а и никога не беше правил възстановка на тъмно, в сняг и температура под нулата. Но когато освети пътя с фенерчето и проучи следите, разказът на Хоули му прозвуча по-достоверно.
— Факт е, че сте пил. Ще трябва да ви вземем алкохолна проба. Застрахован ли сте?
— Да, но…
— Ще оправим всичко — повтори Нейт. — Да влезем на топло.
Той подкара към града. Ед и Хоули седяха смълчани на задната седалка. Спря пред клиниката, прати Ото с тях, за да ги зашият, и се върна в участъка за „балона“.
Докато беше там, провери шофьорските досиета на двамата. Обмисли решението си и се върна в клиниката.
В чакалнята имаше двама души. Млада жена със заспало бебе и старец в мръсен кафяв гащеризон, който смучеше празната си лула.
Жената зад ниското бюро четеше любовен роман с полугола двойка, вкопчена в страстна прегръдка на корицата, но когато той влезе, вдигна поглед.
— Шериф Бърк?
— Да.
— Аз съм Джоана. Докторът каза да влезете, когато се върнете. Той преглежда Хоули. Нита шие Ед.
— Ами Ото?
— В канцеларията е. Проверява какво става с Бинг и влекача.
— Ще отида при Хоули. Къде е той?
— Ще ви покажа. — Тя отбеляза страницата с лъскава метална линийка, изправи се и го заведе до вратата отдясно. — Тук е — каза и почука на вратата. — Докторе? Шериф Бърк е тук.
— Влезте.
Беше стандартна стая за прегледи — с маса, малка мивка, стол на колелца. Докторът, който носеше разкопчана фланелена риза над термофланелката, вдигна очи от раната над окото на Хоули.
Беше около тридесет и пет годишен, строен и атлетичен на вид, с пясъчноруса брада и къдрава коса. Носеше малки кръгли очила с метални рамки, през които се виждаха зелените му очи.
— Кен Дарби — представи се той. — Бих се ръкувал, но ръцете ми са заети.
— Приятно ми е. Как е пациентът?
— Има няколко одрасквания. Късметлия си, Хоули.
— Кажи го, когато видиш пикапа ми. Проклетият Ед кара като осемдесетгодишна баба, която е изгубила очилата си.
— Трябва да духнете ето тук.