Той стоеше сам в мрака.
Депресията го бе захлупила без предупреждение. Седеше на бюрото си и четеше досиетата, когато кошмарната й тежест се стовари върху него като могъща вълна от мрак и го погълна. Сякаш някой внезапно угаси лампите.
Не беше безнадеждност. За да изгубиш надежда, първо трябва да си я имал. Не беше мъка, отчаяние или гняв. Би могъл да се справи или пребори с всяка от тези емоции.
Беше бездна. Неизмерима, черна, задушаваща бездна, която го засмука неотвратимо.
Това не му пречеше да работи — беше се научил да се справя в такива моменти. Ако не вършиш онова, което се очаква от теб, хората не те оставят на мира и тяхната загриженост те вкарва още по-надълбоко в бездната.
Можеше да ходи, да говори, да съществува. Но не можеше да живее. Когато пропаднеше в копринените й обятия, се чувстваше като ходещ мъртвец.
Както се беше чувствал в болницата след смъртта на Джак, когато болката надвиваше обезболяващите, а съзнанието за случилото се му пречеше да потъне в забрава.
Но да работи можеше.
Беше заключил участъка след края на работния ден и се бе прибрал в „Хижата“. Беше разговарял с хора. Не помнеше с кого или за какво, но знаеше, че от устата му бяха излизали думи.
Беше се качил в стаята си и бе заключил вратата. И сега седеше, погълнат от зимния мрак.
Какво, по дяволите, правеше тук — на това студено, тъмно и пусто място? Толкова ли беше елементарен и жалък, че бе избрал този град на вечната зима, защото беше огледално отражение на онова, което цареше в душата му?
Какво очакваше да докаже, идвайки тук, закачайки си значка, преструвайки се, че все още го е грижа достатъчно, за да си върши работата? Всъщност, просто се криеше. От онова, което беше преди, от онова, което бе изгубил. Но не можеш да се скриеш от нещо, което е с теб всеки миг от деня и само чака удобния миг, за да изскочи и да ти се изсмее в лицето.
Разбира се, имаше хапчета. Беше ги донесъл със себе си. Хапчета против депресия, против стрес. Хапчета, които да му помагат да спи дълбоко, да не сънува кошмари.
Бе спрял да ги взима, защото с тях по-лесно губеше усещането кой е, отколкото с депресията, стреса или безсънието.
Не можеше да се върне назад, не можеше да продължи напред, защо тогава да не потъне тук? Все по-дълбоко, докато най-накрая вече не може, нито иска да изпълзи от бездната. Част от него знаеше, че там се чувства добре, сгушен в тъмнината и празнотата, валяйки се в собственото си нещастие.
По дяволите, би могъл да се приюти в нея като някой от смахнатите, които живееха в кашони от хладилници под моста. Животът в кашон е простичък и от теб не се очаква нищо.
Сети се за старата сентенция за дървото и гората, и я извъртя така, че да приляга за неговия случай. Ако изгубеше ума си в Лунаси, дали изобщо бе имал какво да губи?
Мразеше онази част от себе си, която мислеше по този начин, която искаше да се приюти в бездната.
Ако не слезеше на празненството, някой щеше да се качи при него, а това щеше да бъде по-лошо. Мразеше усилието, което трябваше да положи, за да стане. Дали раздвижването в душата му — онези кратки проблясвания на живот — беше поредната гавра на съдбата? Начинът, който бе избрала, за да му покаже какво е да си жив, преди отново да го запрати в бездната?
У него все още имаше достатъчно гняв, за да изпълзи навън и този път, поне този път. Щеше да преживее и тази нощ, последната от годината. И ако до следващата нищо не се променеше, това със сигурност поне нямаше да влоши нещата.
Но тази вечер имаше задължения. Той посегна към значката, която бе свалил, и осъзна колко нелепо е, че това парче евтин метал би трябвало да го накара да се стегне. Но беше готов да се хване дори за нея, за да се държи както се очакваше от него.
Когато запали лампата, светлината опари очите му и той отстъпи встрани, за да се пребори с изкушението да я угаси отново и да се сгуши уютно в мрака.
Влезе в банята и пусна студената вода. Наплиска лицето си, внушавайки си, че така ще отмие умората, която беше част от депресията.
Дълго време се гледа в огледалото, търсейки някакви външни белези за състоянието си. Но видя само един обикновен човек, без особени проблеми. Може би очите му бяха малко уморени и бузите — леко хлътнали, но нищо по-сериозно.
Щеше да е хубаво, ако всички останали видеха същото.
Когато отвори вратата, шумът го заля като вълна. Също като със светлината, трябваше да се насили, за да продължи напред, вместо да се върне в пещерата си.
Беше дал почивка на Ото и на Питър, за да ядат, пият и се веселят. И двамата имаха семейства и приятели, хора, с които да изпратят старата година. Тъй като Нейт от месеци се опитваше да го направи сам, не виждаше защо това трябва да се промени точно тази вечер.