— Ще видим какво ще мислим другия път.
— Иска ми се да остана, но трябва да тръгвам. Съжалявам.
— Не съм те поканила да оставаш.
Нейт обърна глава към лицето й. Бузите й бяха поруменели, очите — сънени. Но той беше твърде добър полицай, за да не долови, че зад непринудеността й се крие предпазливост.
— Бих искал да ме поканиш, ала след като трябва да ти откажа, няма смисъл. Но бих искал да се върна.
— Довечера няма да можеш да дойдеш. Започне ли бурята, ако стигнеш дотук — а едва ли ще успееш, — ще бъдем затрупани. Може да трае дни наред. А това не би ми харесало.
— Ако ще е толкова зле, ела с мен в града.
— Не. Това пък съвсем няма да ми хареса. — Успокоена, тя прокара пръсти по гърдите и челюстта му, и ги зарови в косата му. — Тук съм си много добре. Имам достатъчно припаси, дърва, кучетата. Обичам силните бури и усамотението, което носят.
— А когато разчистят пътя?
Тя сви рамене, после се претърколи встрани. Отиде гола до гардероба. Светлината на огъня озари бялата й кожа и червените крила ярко се откроиха върху нея, докато вадеше дебел фланелен халат.
— Ако ми се обадиш и съм тук, можеш да ми донесеш пица. — Облече халата и се усмихна, докато връзваше колана. — Ще ти дам голям бакшиш.
7.
Първите снежинки паднаха още докато караше към града. Едри и меки, те не изглеждаха особено заплашителни. Всъщност му се сториха дори красиви. Напомниха му за детството му, за снега, който падаше през нощта, и когато погледнеше през прозореца на спалнята си, кръвта му закипяваше от радост.
Няма да ходя на училище!
Споменът за дните, когато снегът беше приятна изненада, а не затруднение или опасност, го накара да се усмихне. Може би щеше да е добре, ако успееше да почувства отново част от онова детско благоговение.
Да се огледа, да види безкрайния океан от белота и да обмисли възможностите. Учеше се да ходи със снегоходки, може би щеше да се научи да кара и ски. Карането из околността може би щеше да бъде интересно. Пък и през последните няколко месеца беше отслабнал много. С такива упражнения и редовното хранене, щеше бързо да се възстанови.
Може би трябваше да си купи някоя от онези моторни шейни и да фучи из снега на воля. За бога, имаше нужда да се позабавлява. Пък и щеше да огледа наоколо и от нещо друго, освен от кола.
Спря, за да погледа как малко стадо елени се вие между дърветата отляво. Козината им беше рошава и тъмна на фона на снега, който им стигаше до коленете. Ако елените имаха колене.
Това бе един напълно нов свят за градското момче, чиито единствени приключения сред природата се състояха от няколко летни пътувания до Западен Мериленд с преспиване на открито.
Паркира пред участъка, като не забрави да включи отоплителя в контакта, после се загледа как Ото и Пит опъват въже с възли по дължината на тротоара на височина около кръста. Сложи дебелите си ръкавици и отиде при тях.
— Какво става тук?
— Слагаме насочващо въже — отговори Ото и го завърза около един стълб.
— За какво?
— При виелица човек може да се изгуби на крачка от дома си.
— Не ми изглежда толкова зле. — Нейт погледна към улицата и пропусна погледа, който Ото и Пит си размениха. — Колко казаха, че ще натрупа?
— Може да е над метър.
Нейт рязко се обърна.
— Будалкате ме.
— Ще има вятър, а тогава преспите могат да бъдат и два-три пъти по-дълбоки. — В гласа на Ото се долавяше удоволствие. — Това не ти е снегът в Долните щати.
Той си спомни как само петнадесетина сантиметра сняг в Валтимор задръстваха движението.
— Искам паркираните коли да се махнат от улицата и да се провери състоянието на снегорините.
— Повечето хора оставят колите си, където са — каза му Пит. — После ги изравят.
Нейт се замисли, напомняйки си поговорката „Ако си в Рим, дръж се като римлянин“, после поклати глава. Плащаха му, за да наложи ред, и ей богу, щеше да го направи.
— Махнете ги от улицата. Ако след час има още коли, ще ги вдигнем с „паяка“. Независимо къде сме, говорим за сняг над метър. Докато бурята не отмине, всички ще работим без почивка. Никой от нас няма да излиза от участъка без радиостанция. Какво ще правим с хората извън града?
Ото се почеса по брадата.
— Обикновено нищо не правим.
— Ще накараме Пийч да се свърже с всички. Ще осигурим подслон за онези, които поискат да дойдат тук.
Този път видя разменените погледи. Пит се усмихна леко.
— Никой няма да дойде.
— Може би, но ще имат избор. — Помисли си за Мег, която се намираше на шест мили оттам, и реши да не настоява. Тя нямаше да помръдне от къщата си, това вече му беше ясно. — Колко въже имаме?