— В смисъл?
— Ако приемеш предложението на Чарлийн, ще се прибера сам в стаята си. Ако не, ще отида в нейната.
— Дойдох само за задушеното.
— Тогава ще прекарам нощта в нейната стая.
— Поведението й не те ли притеснява?
Професора се взря в чашата си.
— И да ме притеснява, нищо не мога да променя. Такава си е тя. Романтиците казват, че човек не избира кого да обича. Не съм съгласен. Всеки има избор. И тя е моят.
Чарлийн донесе задушеното, панерче с пресен хляб и дебело парче ябълков сладкиш.
— Човек, който работи навън в това време, трябва да се храни добре. Не оставяй нищо, Нейт.
— Обещавам. Чу ли се с Мег?
Чарлийн премигна, сякаш си превеждаше името от чужд език.
— Не, защо?
— Мислех, че може би сте се чули. — За да остави задушеното да поизстине, той започна с хляба. — Като се има предвид, че е сама в тази буря.
— Мег се справя прекрасно сама. Няма нужда от никого. Нито от мъж, нито от майка.
И тя се отдалечи, а после тресна вратата на кухнята след себе си.
— Болно място — отбеляза Нейт.
— И то какво! И я боли още повече, защото смята, че се интересуваш от дъщеря й, а не от нея.
— Съжалявам, че съм причина за това, но наистина е така. — Той опита задушеното. Беше с картофи, моркови, фасул и лук, както и с вкусно месо, което едва ли беше от крава. Ястието затопли корема му и го накара да забрави за студа.
— Какво е месото?
— Навярно лос.
Нейт набоде парче и го огледа.
— Добро е — каза той и го лапна.
Валя цяла нощ и той спа като къпан. Когато се събуди, изгледът навън приличаше на телевизионен екран след края на програмата. Чуваше как вятърът вие и блъска по стъклата.
Нямаше електричество, затова запали свещи и те му напомниха за Мег.
Облече се и погледна към телефона. Вероятно той също беше прекъснат. Пък и не се обаждаш на една жена в шест и половина сутринта, само защото си спал с нея. Нямаше нужда да се тревожи за Мег. Беше живяла тук през целия си живот. Беше си вкъщи заедно с двете кучета и достатъчно дърва.
Все пак се притесняваше за нея, докато слизаше по стълбите, осветявайки пътя си с фенерчето.
За пръв път виждаше ресторанта празен. Масите бяха разчистени, барът — измит. Не се усещаше миризма на кафе, нито на пържен бекон. Не се чуваше сутрешното тракане на съдове и жуженето на разговорите. Нямаше малко момченце, което да му хвърли бърз поглед от масата си.
Имаше само мрак, вой на вятър и… хъркане. Последва звука и освети братята Маки. Лежаха с глави към краката на другия върху масата за билярд и хъркаха под купчина огледала.
Влезе в кухнята и след известно търсене успя да намери една кифла. Взе я и отиде да се облече. Пъхна я в джоба си и отвори вратата.
Вятърът едва не го събори. Той напълни очите, устата и носа му със сняг, докато се опитваше да излезе навън.
Фенерчето беше почти безполезно, но той го насочи напред, докато стигна до въжето. След това го прибра, хвана се с две ръце и започна да се придърпва.
Снегът на тротоара стигаше до бедрата му. Помисли си, че човек може да се удави в него безшумно, още преди да умре от студ.
Успя да си пробие път до платното, където благодарение на снегорина и уискито от конски фъшкии на Бинг, снегът стигаше едва до глезените, освен ако не попаднеш в пряспа.
Трябваше да прекоси улицата почти слепешком и да стигне до страната на участъка без помощта на въжето. Затвори очи и си представи улицата и разположението на сградите. После се прегърби срещу вятъра, пусна въжето, извади отново фенерчето и тръгна.
Все едно се намираше сред пустошта, а не в град с павирани улици и тротоари, където хората спяха в къщите си. Вятърът нахлу в ушите му като бурна вълна, която се опитваше да го повали, докато си пробиваше път напред.
Много хора умират, докато се опитват да прекосят улицата, напомни си той. Животът беше пълен с неприятни рискове и още по-неприятни изненади. Двама души можеха да излязат от някое кафене и един от тях да умре на алеята отпред.
Някой глупак би могъл да върви из виелицата, опитвайки се да прекоси улицата, и да се лута безцелно с часове, докато не падне мъртъв от изтощение на две крачки от подслона.
Вече ругаеше, когато ботушите му се блъснаха в нещо твърдо. Представяйки си бордюра, Нейт размаха ръце като слепец, докато не напипа въжето.
— За следващия ни чутовен подвиг! — промърмори си той, докато вървеше по затрупания тротоар.
Най-после стигна до мястото, където въжетата се пресичаха, смени посоката и си проби път до външната врата на участъка.
Чудейки се защо са си дали труда да заключват, той извади ключовете си и с помощта на фенерчето откри ключалките. В антрето се изтърси от снега, но не се съблече. Както и очакваше, вътре цареше студ. Толкова силен, че прозорците бяха замръзнали отвътре.