— Чарлийн не ти мисли злото — казваше в това време Хоп, — но ако й дадеш възможност, ще те изтормози до смърт.
— Не се тревожи за мен, мамо.
Тя пусна отново сирената и отключи вратата на стая 203.
— Мъжът й избяга преди петнадесет години и я остави да отгледа сама дъщеря си. Много добре се справи с Мег, макар че през повечето време фучат като котки една срещу друга. Оттогава е имала много мъже, а с всяка година стават все по-млади. Казах ти, че е твърде стара за теб. — Хоп го погледна през рамо. — Всъщност, както се държи, ти си прекалено стар за нея. На тридесет и две си, нали?
— Бях, когато тръгнах от Балтимор. Преди колко години беше това?
Хоп поклати глава и отвори вратата.
— Чарлийн те води поне с десетина години. Има голяма дъщеря, почти на твоята възраст. Може би не е лошо да го имаш предвид.
— Мислех, че жените се радват, когато някоя от тях забърше по-млад мъж.
— Това показва колко разбираш от жени. Напротив, вбесяваме се, че ни е изпреварила. Е, това е.
Той влезе в облицована с ламперия стая, в която имаше железен креват, гардероб, огледало, кръгла масичка, два стола и малко бюро. Беше чиста, оскъдно обзаведена и интригуваща колкото чувал бял ориз.
— Тук има малка кухня. — Хоп дръпна синята завеса и разкри малък хладилник, два котлона и мивка, голяма колкото дланта на Нейт. — Но ако готварството не ти е страст или хоби, по-добре се храни долу. Храната е хубава. Не е „Риц“, но има и по-хубави стаи, ала бюджетът ни стига за тази. — Тя прекоси стаята и отвори една врата. — Баня. Тази е с вътрешен водопровод.
— Охо! — Той надникна вътре.
Мивката беше по-голяма от кухненската, но не много. Вана нямаше, но и душът щеше да му свърши работа.
— Донесох ти багажа, шерифе. — Джърк внесе двата куфара и сака сякаш бяха празни. Хвърли ги на леглото и матракът изскърца под тежестта им. — Ако ти потрябвам за нещо, долу съм и хапвам. Довечера ще спя тук, а утре сутрин летя обратно за Талкийтна.
Той допря пръст до челото си за поздрав и си тръгна.
— По дяволите. Чакай. Нейт зарови из джоба си.
— Аз ще му дам бакшиш — спря го Хоп. — Докато си на работа, си на издръжка на градския съвет на Лунаси.
— Оценявам жеста.
— Смятам да те накарам да си го отработиш, така че не бързай с благодарностите.
— Румсървис! — напевно изчурулика Чарлийн, внасяйки поднос в стаята. Бедрата й се поклащаха като метроном, докато вървеше към масата. — Нося ти вкусна рибена чорба, шерифе, и сандвич за голям гладен мъж. Кафето е топло.
— Ухае чудесно. Благодаря, госпожо Хайдъл.
— За теб съм Чарлийн. — Бебешко-сините очи премигнаха и Нейт си помисли: „Наистина се е упражнявала“. — Тук всички сме едно голямо щастливо семейство.
— Ако беше така, нямаше да ни трябва началник на полицията.
— Не го плаши, Хоп. Харесва ли ти стаята, Игнейшъс?
— Нейт. Да, благодаря, хубава е.
— Хапни си и си почини — посъветва го Хоп. — Когато си готов, обади ми се. Ще те разведа наоколо. Първото ти официално задължение е да присъстваш на събранието утре следобед в кметството, където ще те представим на всички, които си дадат труда да дойдат. Преди това ще трябва да видиш полицейския участък, да се запознаеш с двамата си заместници и с Пийч. И да ти дадем звездата.
— Звездата ли?
— Джеси специално ме помоли да ти дадем звезда. Хайде, Чарлийн, да оставим човека да си почине.
— Ако имаш нужда от каквото и да било, обади се долу — отправи му Чарлийн подканяща усмивка. — От каквото ида е.
Зад гърба й Хоп присмехулно забели очи. За да приключи с въпроса, тя сложи ръка на рамото на Чарлийн и я побутна към вратата. Чу се тракане на токчета, женски кикот и вратата се тръшна зад тях.
Въпреки това Нейт чу приглушения глас на Чарлийн, която обидено казваше:
— Какво ти става, Хоп? Просто се държах дружелюбно.
— Може да се държиш дружелюбно като собственичка на хотел, а не на бардак. Кога ще проумееш разликата?
Той изчака, за да се увери, че са се отдалечили, преди да заключи вратата. После съблече парката си и я остави да падне на пода, свали плетената си шапка и я захвърли. Същото направи и с шала си. Терможилетката му ги последва.
Останал по риза, панталони, термофланелка и ботуши, той отиде до масата, взе супата и лъжицата и ги отнесе пред тъмния прозорец.
Според часовника на нощното шкафче беше три и половина следобед, а навън бе тъмно като в полунощ. Уличните лампи светеха, отбеляза той, докато сърбаше супата, и в светлината им се виждаха очертанията на сгради. Бяха украсени за празниците с цветни крушки, а по покривите имаше фигури на Дядо Коледа и елените му.
Но не се виждаха хора, нямаше движение или каквито и да било признаци на живот.