— Мистър Фулър, какво ще кажете за речта на декана? — разпалено попита Гилбърт. — Откровено казано, той отиде твърде далеч, когато направи сравнение с положението в Корея.
Джим, който слушаше с половин ухо, но бе чул достатъчно, за да отговори интелигентно, се съгласи:
— Да, но когато после продължи с анализа на промените в Русия, ми се стори, че знае за какво точно говори. Тази зима четох неговата книга и… Някой от вас вижда ли къде е келнерът? Имаме нужда от още вино. Никой няма да кара кола, тъй че можем…
— Искам и кифлички — рече Кейт. — Обичам онези, кафявите. В нашия град не съм ги виждала никога, имаше ги само в ресторанта, в който обядвахме в Атланта.
— О, спомням си. Беше такъв прекрасен ден, когато купихме тази рокля, мамо. А на път към дома спряхме в онзи развъдник за ловни кучета и взехме Кланси…
— Когато тези две жени тръгнат да пазаруват, никога не се знае какво ще донесат у дома. Та кой си е помислял, че имаме нужда от още едно кученце!
Нечия твърда ръка тупна Джим по рамото и един сърдечен глас изрева в ухото му:
— Дон! Дон Улф! Къде, по дяволите, беше през всичките тези години?
Сега спокойно. Много, много спокойно. Това е. Най-накрая. Това е.
— Опасявам се, че имате грешка — изрече любезно Джим. — Аз не съм Дон Улф.
— Какво?! Хайде бе, бих те познал навсякъде, Дон.
— Съжалявам. Името ми не е Дон.
— Какво искаш да кажеш, по дяволите! Престани с шегите, Дон.
— Имате грешка — повтори Джим все така любезно и вдигна вилицата с картофено пюре до устата си.
— Грешка ли? Дон Улф от гимназия „Картър“, беше кечер12, когато играехме крикет, улица „Смърчова“ номер осемнайсет, нали така? Не, шестнайсет.
— Моля ви — твърдо изрече Джим, усещайки как кръвта застива в жилите му… а може би се сгорещява и лицето му ужасно пламти: — Сбъркали сте ме с някого, мистър.
Натрапникът обаче бе настоятелен.
— Престани! Никак не е забавно. Какво си мислиш, че правиш, дявол те взел?
Почти смеейки се, Кейт възкликна:
— Всъщност е забавно! О, случват се такива неща. Веднъж срещнах една жена, която твърдеше, че сме учили в едно и също начално училище в Небраска. През целия си живот не съм стъпвала в Небраска!
Много спокойно, Джим си отряза тънко парче месо, докато онзи се бе надвесил като огромна мечка над главата му. За бога, още колко време щеше да стои така?
— Не разбирам какъв е този театър. — Очите върху едрото му и гневно лице се присвиха, обходиха набързо групата и отново се насочиха към Джим. — Ако ти не си Доналд Улф, аз съм трамвай. Ако ти не си Доналд Улф, аз ще си изям…
— Тогава седни и го изяж! — извика Лора.
Ричард и Гилбърт се надигнаха от местата си. Несъмнено именно това движение на двамата яки млади мъже сложи край на тази среща, защото натрапникът си тръгна, като мърмореше и хвърляше враждебни погледи назад през рамо.
— Ама че отвратителен… — яростно възкликна Лора.
Бузите на Кейт бяха моравочервени.
— Колко нелепо! — възкликна тя. — Абсолютно нелепо! Какво гадно държане, глупакът му с глупак.
— Пийнал е малко повечко — отбеляза Гилбърт.
Ричард побърза да отмине темата.
— Всякакви ги има. За какво говорехме? О, да, за речта на декана. Джим, мамо, спомняте ли си речта на ректора на нашия колеж, когато аз се дипломирах? Сигурно продължи цял час. Ама че бъбрив тип! Но темата си я биваше. Спомняте ли си…
В типичния си изкусен стил, той се опитваше да разведри обстановката. Също като майка си, младият мъж като че ли четеше мислите на Джим, който незабележимо премери градусите около масата. Температурата изглеждаше нормална. Значи нищо лошо не се беше случило… Явно е така, реши той, докато учестеният пулс все още туптеше в ушите му.
Но този агресивен и гръмогласен грубиян — какъвто си е бил винаги — седеше съвсем наблизо; беше си сменил мястото така, че сега само като обърнеше леко глава, можеше да вижда Джим и Джим можеше да го вижда над трите маси между тях.
— Татко! Ама че се е вторачил в теб! — предизвикателно изрече Лора. — Е, и аз ще го гледам втренчено.
— Не, не прави това. Не го дразни. Недей, Лора.
Гил се засмя.
— Особено като се има предвид, че не съществува закон против зяпането.
— Я го слушайте само — възкликна Лора. — Преди колко часа получи дипломата си, Гил, и вече приказваш като адвокат.
Джим едва се сдържаше да не стане и да си тръгне. Веднага трябваше да се махне от това място. В този момент. Стига всички да не се бавеха толкова много с десерта — първо трябваше да го изберат, после да го изядат, а след това и пиенето на кафе щеше да им отнеме много време.