— Ето ги и моите родители. Искаха да се запознаят с вас — каза Гилбърт.
Когато двойката се приближи, последва обичайното шумно отместване на столовете, всички мъже станаха да поздравят майката, стиснаха си ръцете, донесоха още столове, взаимно се поздравиха със събитието и най-накрая подхванаха сърдечен разговор.
При обикновени обстоятелства Джим щеше внимателно да наблюдава семейството на Гил, но сега виждаше у тях само пречка. Двойка съпрузи, облечени семпло, но хубаво, много учтиви и благосклонни, но точно сега само губеха така ценното му време.
Дали само така му се струваше, или врагът наистина продължаваше да го наблюдава от онзи ъгъл и може би се готвеше да се върне? Или просто Джим бе обзет от налудничав страх?
— Да… — каза мисис Мейпълс. Тя се казваше Хариет и преди около петнайсет минути бе настояла да я нарича така. — … от години получаваме вашия каталог. Да знаете как се изненадахме само, когато Лора ни каза, че сте нейните родители. Моят зет има прекрасно място в Уестчестър. Къщата е преградена откъм пътя с ваши дървета, вашите красиви шотландски борове. Фермата „В полите на планината“! Трябва да е великолепна.
Кейт въртеше някаква лъжица в ръка, пръстите й трепереха, но гласът й прозвуча равно:
— Е, когато имате път към нас, елате — рече тя. — С радост ще ви разведем из фермата да я разгледате.
— Ние с Клайв много обичаме да пътуваме, така че може и да дойдем. Кой знае? — Което всъщност означаваше: Кой знае дали нашият син и вашата дъщеря все още ще бъдат заедно.
Джим погледна Лора — истинска находка. Ако имаше син, щеше да иска той да си намери млада жена като нея, с нейния чар и нейната интелигентност.
Над главата й обаче висеше дамоклев меч. Отдавна го усещаше над собствената си глава, но сега изведнъж осъзна, че тя е до него и мечът виси и над нейната глава. Какво ли щяха да си мислят тези хора за нея, ако знаеха истината?
— Мама има всякакви най-необикновени растения в оранжерията — говореше Лора. — Камбанки, лилии, които цъфтят през есента и разбира се, нейните гардении.
— Гардениите не са нещо необикновено — възрази Кейт.
— Зная, но твоите са изключително разкошни. Татко, аз непременно, ама непременно бих си хапнала едно суфле за десерт.
— Трябваше да го поръчаш преди обяда. Твърде дълго ще трябва да чакаме, докато го приготвят — каза Ричард.
Дали беше прочел мислите на Джим или както обикновено, бе отгатнал настроението му?
— Зная, но одеве не забелязах, че го има в менюто. Май никога не съм яла суфле… о, да, веднъж ядох, сега се сещам.
— На летния панаир — напомни й Ричард. — Преди четири години.
— Е, тогава не е ли време да си хапне пак суфле? Това е нейният голям ден — каза Гилбърт. — Сигурен съм, че шоколадът ще й хареса. Винаги го е обичала.
— Виждаш ли някъде келнера, Ричард? Готови сме да поръчаме десерта — подсказа му Кейт. И се обърна към Джим с обичайния си „съпружески тон“, както закачливо го наричаше той: — Ти беше такова добро момче през целия ден, скъпи. Защо вече не се качиш горе в стаята? Джим имаше болки в стомаха рано тази сутрин — обясни тя, — а сега си изяде целия обяд, след като трябваше да е само на чай и препечени филийки. Хайде де, върви — скара му се тя. — Хайде, иди да се погрижиш за себе си. Тук сме само семейството и приятели. Никой няма да има нищо против.
— Да дойда ли с теб? — попита го Ричард.
— Не, не, не. Както обикновено, Кейт е прекалено внимателна. Аз съм добре. Нищо ми няма. Съжалявам. Вие не бързайте да ставате от масата. Хапнете два десерта, единия вместо мен. Приятно ми беше да се запознаем, Хариет, Клайв. Благодаря на всички. — Чуваше се как отсечено изговаря тези абсурдни слова, като се усмихваше и се спъваше.
Вървейки към вратата, докато прекосяваше фоайето и отиваше към асансьора, страхът от преследващия го враг бе толкова осезателен, че по гърба му пролазиха ледени тръпки. Когато вратата на асансьора се плъзна и се затвори, той си пое дълбоко дъх; сякаш много дълго време не бе дишал както трябва… макар че това също беше абсурдно.
Щом веднъж се озова в стаята, Джим заключи вратата и легна на леглото. След малко стана, отиде до прозореца и погледна навън, където златистата вечер се спускаше леко над дърветата в университетския парк. В далечината се виеше магистрала. Ако човек тръгнеше по нея, в която и да е посока, щеше да стигне до океана. Ако прекосеше океана, щеше да види още земи, планини, равнини, огромни вътрешни морета, после още океани, голям свят. И все пак недостатъчно голям.
Дръпна пердетата, за да затъмни стаята и отново легна. Доналд Улф. Гласът гърмеше в ушите му. „Доналд Улф умря много отдавна, не знаеш ли? Аз съм Джим Фулър. Кейт ще се върне и ще ми каже, че шансът е бил — какъв? — едно на един милион, така ще ми каже, както се говори за самолетните катастрофи, за рака на мозъка или за раждането на шестзнаци, или за печалба от лотарията, или за някое друго смахнато нещо, за което говорят хората, просто дрънкат, без да знаят нищичко за утре или за следващата година, или за следващия час, всъщност… О, господи, ние не знаем нищо.“