— Да, типично е за нея.
И той си помисли за подвързаните с кожа съчинения на Джеферсън, купени от Пето Авеню преди толкова много години. Колко много приличаше на него самия! Детето на Джим, взело лицето на Лилиан, с тези невероятни сини очи и тази пленителна и все пак малко тъжна усмивка…
— Ричард каза ли ти, че ще ходи в Ню Йорк следващата седмица? Всъщност ще пътува до Бостън за събирането на групата за опазване на дивата природа, но смята да остане да пренощува в Ню Йорк, за да се види с Лора.
— Да, каза ми.
Погледите им се срещнаха. Погледът на Кейт казваше: Няма ли да е истинско чудо, ако двамата станат двойка и се настанят да живеят наблизо? Лора би могла да практикува медицина тук, в града, може би в новото крило на болницата, за чието построяване бе допринесъл и баща й. О, това би било страхотно в днешно време, когато младите скитаха из цялата страна, а семействата бяха разпръснати в няколко щата.
— Скоро ще се стъмни — каза Кейт. — Най-добре да слизаме надолу.
Когато слязоха в подножието на хълма, Ричард прекосяваше двора. Той поздрави Джим и побърза да го осведоми:
— Ходих оттатък потока, на северната нива. Струва ми се, че сме преборили плесента, Джим. Поогледах десетина дървета и не открих никаква следа от нея.
— Добра работа! Страхотно, една грижа по-малко. Хайде, ела вътре да пийнем по едно по този случай.
— Донеси питиетата отвън — рече Кейт на сина си. — Джим обича да слуша квакането на дървесните жаби.
Тя знаеше. Винаги бе знаела какво обича, какви са предпочитанията му. Е, почти винаги.
Дървесните жаби правеха акробатични номера и пееха, а вечерният въздух бе натежал от аромати.
Глава 26
Осветена от единствена настолна лампа, стаята на Лора бе изпълнена с горски сенки, докато уличната лампа един етаж по-надолу беше като пълна бяла луна, принадлежаща на небето. Само шумът от преминаващите коли, съвсем редки в този късен нощен час, беше знак, че тя не си е у дома във фермата „В полите на планината“.
„Част от мен винаги ще бъде там — мислеше си момичето. — Но по-голямата част знае, че мястото ми е тук, където съм сега.“ И като дръпна към себе си шестата част от все така подвързания си в червена кожа дневник, започнат преди тринайсет години, тя започна да пише.
„Все още съм напълно будна и в главата ми се въртят най-различни мисли. Може би защото денят беше толкова пълен: цялата сутрин на лекциите водих записки като луда, като се има предвид, че последните изпити са след шест седмици. След това доктор Ламбърт ме покани да я придружа на посещение при няколко пациенти. Тя ми напомня за онези лекари от колежа, които понякога ми позволяваха да наблюдавам някоя манипулация и се удивляваха, че не ми прилошава при вида на разранена плът и кръв. Хората бяха толкова добри към мен, така ме окуражаваха, дори в гимназията, и когато си мисля за това, съм им много благодарна.
Доктор Ламбърт казва, че Медицинският институт не е същият, какъвто е бил през младите й години. Сега много по-бързо преминаваме от учебниците към реалния живот. Аз мисля, че това е много хубаво. Може да се каже, че от главата всичко отива направо в сърцето.
Днес за първи път прекарах следобеда в спешния кабинет и видях един човек да умира. На практика за пръв път наблюдавах как настъпва смъртта и това със сигурност не прилича на описанията в романите, дори в някой много добре написан роман. Човекът бе ранен в автомобилна катастрофа. Когато го погледнах нещо в мен сякаш усети надвисналата гибел, макар че не знам как стана това, защото той не изглеждаше чак толкова зле. Чудя се дали и той не усети бедата, също като мен. Беше напълно в съзнание…
А сега се питам: ако някой е тежко болен от неизлечима болест и не знае, лекарят казва ли му истината? И ако е така, как лекарят намира точните думи? Може би трябва да стана акушерка. Тази работа е изпълнена с радост в деветдесет и девет процента.
Но от друга страна, може би не бива да се свивам от страх пред нещастните. Моят живот дотук беше толкова лек и защитен, почти ми се струва, че съм длъжница на добрата фея. Никога през живота си не съм имала истински проблем. Освен понякога, но тогава бях малка и се чудех от някои неща за майка ми; предполагам, че е съвсем естествено.
Да, несъмнено трябва да се насоча към някоя по-трудна област и да си платя дълга към добрата фея. Да, би трябвало.
След обяда имах още едно преживяване. На път към къщи случайно минахме покрай една от прочутите аукционни зали, където можеш да си купиш хубава малка картинка за около половин милион или за трийсетина милиона. Или бог знае за колко милиона. Тъй като сме любопитни, тримата с Гил и Ричард влязохме вътре. Някои от картините са великолепни. Мога да си представя как бих се почувствала, ако вляза у дома и видя пред себе си нещо толкова красиво като онези провансалски пейзажи. Някои от най-скъпите обаче не бих приела дори като подарък. То се знае, изкуството не е най-силната ми страна.