Но ръката, която държеше лъжицата, трепереше и разсипваше супа по покривката. Джим не издържа повече.
— Хайде, казвай! — нареди той. — Недей да ни щадиш. Не ни тормози повече. Какво има?
Рик отмести стола си и вдигна поглед към тях, толкова разтревожен, сякаш безмълвно ги умоляваше да го разберат и да се смилят над него.
— Може би трябва да отидем някъде, където столовете са по-удобни — рече той. — Това е дълга история. Но май ще трябва да я съкратя.
В стаята, наричана „бърлогата“, а понякога и „библиотеката“, където книгите им — неговите и на Кейт, се бяха смесили, Джим погледна третата полица от горе надолу. Там стоеше подвързаният с кожа том на Джеферсън. По-късно щеше да си спомни съвършено нелогичното си предчувствие, че този обикновен предмет по някакъв начин ще е свързан с онова, което Рик се готвеше да каже.
— След вечерята снощи решихме да се разходим и влязохме в една от онези аукционни зали, където търгуват с произведения на изкуството с музейна стойност, все ценности за финансови магнати, нали разбирате, струващи милиони. То се знае, ние с Лора никога не бяхме виждали такива неща, но Гил беше виждал и ни разказа много за тях.
Докато се прибирахме, срещнахме някакъв адвокат, работел в една сграда с Гил, но не в същата фирма. Беше късно, затова първо изпратихме Лора до квартирата й.
После този човек ни каза, на Гил и на мен, че една от картините в аукционната къща била изтеглена от търга със съдебно нареждане и той просто бил отишъл да провери дали нареждането е било изпълнено. Собствеността върху произведението си оспорвала някаква разведена двойка, и двамата имали претенции към картината. Рик млъкна и въздъхна, сякаш говоренето го бе изтощило. Помести стола си и настъпи дълга пауза.
— Продължавай — каза Джим.
— Жената била клиентка на фирмата на този човек, историята й е много интересна. Всъщност познатият на Гил разказа всичко това, защото му се струваше забавно. Та преди около двайсет години или повече един от бившите съпрузи на тая жена отвлякъл двегодишната им дъщеря и оттогава нямало и следа от тях. Никаква, ама съвсем никаква, каза той. Макар всичко да се е случило толкова отдавна, в кантората много се говорело за тия хора. Името на мъжа започвало с Д, Дъглас ли или Доналд Някой си, той не беше съвсем сигурен. А фамилното му име пък започвало с В или с У.
Дъхът на Джим отново замря и той пак повтори:
— Продължавай.
Кейт се пресегна през страничната облегалка на креслото и състрадателно сложи длан върху ръката му. Със състрадание бяха пълни и очите на Ричард, които сега срещнаха неговите.
— Странното е, че този човек е… бил е… добре известен елитен адвокат, голяма клечка. Би могло да се напише книга за всичко това… нали… — каза той.
Какво друго е тишината, освен отсъствието на звук. Безмълвие. Зашеметяващо. И всепоглъщащо. Като смъртта.
Изминаха минута-две и Джим наруши тишината:
— Какво друго?
— Това е всичко — отвърна Ричард.
— Откога знаеш за мен?
— От много отдавна.
— Откога по-точно?
— Бях на седемнайсет. Има ли значение?
— Да. Искам да знам.
И така, Ричард, който гледаше в пода, навън през прозореца в котката, заспала на парцаленото килимче, и във всяка друга посока, но не и към Джим, започна да разказва:
— Беше непосредствено след Деня на благодарността. Имаше един допълнителен тиквен пай, трябваше да е прибран във фризера. А аз така обичах тиквен пай… нали си спомняш. Затова слязох бос по задното стълбище и се промъкнах в кухнята. А вие двамата си говорехте. Тихо, но все пак достатъчно силно, за да ви чуя през кухненската врата, която беше открехната. По гласовете ви личеше, че сте изплашени за нещо, и аз не се сдържах и взех да ви подслушвам просто защото бяхте толкова изплашени, че и аз се изплаших. Говорехте за нещо, което било писано във вестниците, за някакви хора, които търсели Джим, защото той бил отвлякъл Лора. Спомням си, че преди да сляза по стълбите, си мислех, че животът ни ще свърши по някакъв ужасен начин.
Но не се случи така, ето защо отидох на училище и през целия ден се стараех да не мисля за това. След няколко дни престанах да изпитвам ужас. Само знаех, че никога не бива да разберете, че съм ви подслушал, защото тогава щяхте да се страхувате, че мога да кажа на някого или дори съвсем случайно да се изтърва, и за вас би било ужасно да прекарате целия си останал живот с този страх. Бях сигурен, че няма да проговоря. Но как вие бихте могли да сте сигурни, че няма да проговоря? Затова погребах тайната в себе си. Трябваше да се преструвам, че нищо не съм чул. Трябваше.