Кейт започна да плаче и Джим й каза:
— Ела тук, креслото е достатъчно голямо за двама ни.
През тънките им спортни пуловери чуваше ударите на сърцето й. Какво й беше причинил? Неговата катастрофа сега щеше да бъде и нейна, както винаги бе знаел, че ще стане, както някога я беше предупредил, че ще стане.
Спокойно. Спокойно. Това е. Този път наистина.
Погледна Ричард. Бедното момче. На седемнайсет е бил, вече не е бил дете, но не е бил и възрастен човек. Бедното момче!
Когато си възвърна дар-словото, той се обърна към него:
— Какво ли си си мислил за мен?
— Че сигурно не е било по твоя вина. — Очите му бяха пълни със сълзи. — Че трябва да си имал основателна причина. Спомних си как се държеше с татко, колко си добър с майка ми, с всички нас, с всички наоколо. Но толкова се страхувах… толкова се страхувам… за теб.
Страхува се за мен? О, не, за Лора, която никога не е знаела и никога не бива да научи. Лора, неговото малко момиченце. Какво за нея? Тишината бавно нахлу отново. Сякаш вече всичко бе казано.
Пролетното слънце, сега слязло ниско в небето, хвърляше последните си лъчи там, където свършваше килимчето и започваше голият под. Отвъд прозореца, до който седеше Джим, престарялото пони, първото конче на Лора, пасеше в оградения двор. Чистотата, простата, неизменната невинност на всичко това…
— Според мен ти и мама може би трябва да заминете, да напуснете страната, преди да се е случило нещо.
— Не. Бягството никога не е било изход.
— Не казвам, че нещо непременно ще се случи, но е възможно.
— Не ни разказа цялата история, нали? Сега повтори всяка изречена дума, която можеш да си спомниш. Всяка дума е важна. Трябва ми цялата история.
— Гилбърт бил чувал нещо такова. Каза, че различни имена и случки се забивали в съзнанието му и го притеснявали, защото не можел да се сети къде е чувал за тях, но дни или месеци по-късно се сещал без никакъв повод — ей така, докато си миел зъбите или слушал новините, изведнъж всичко се връщало на мястото си. Колегата му се засмя и го предупреди да не му се обажда в един след полунощ, ако това някога се случи, защото подобна информация не му била необходима. Той нарече Гил типичен педант.
— Гил ще си спомни. Ще видите.
— Защо си толкова сигурен, Джим?
— Защото той има много остър ум. Човек на реда е, много амбициозен и наистина е педант.
Кейт се бе съвзела и го предупреди:
— Джим, скъпи, ти винаги страшно много се притесняваш, знаеш, че е така. Притесняваш се, когато някой настине, страхуваш се, че е пневмония. Притесняваш се, когато лапата на кучето е инфектирана. Единствено за себе си не се притесняваш. Права ли съм, Рик? — Опитваше се да го успокои, както и себе си. — Нали е страшно притеснителен? — добави настоятелно.
— Не мога да кажа, мамо. Това име може внезапно да изникне в паметта на Гил, но може и да не стане. Ако той не се сети, тогава нищо няма да се случи. Как ще разберем?
— Ще разберем — каза Джим.
— Кажи ми! — умолително изрече Кейт, стискайки ръката му. — Смяташ, че ме щадиш по този начин. Кажи ми какво мислиш наистина.
— Мисля, че ще разберем, ако и когато нещо се случи. А междувременно ще живеем така, както сме живели през всичките тези години.
И така, сезоните се сменяха по обичайния си нормален начин. Лора си дойде у дома за кратка лятна ваканция. Провинцията се пържеше в преминаващата гореща вълна, в града се състоя обичайното парадно шествие по случай Четвърти юли, след което семейство Фулър покани приятелите си на грандиозно барбекю, разбира се, присъстваха семейство Скофийлд и други като тях, всички много заети хора от градския съвет, от училищата и болницата, онези енергични и добри хора, които Джим бе събрал около себе си през годините. „Силните на деня“, така ги наричаше Кейт. Семейство Фулър, фамилията Фулър, се върна към обичайната си практика да плува в езерото и да ходи на екскурзии сред прохладата на хълмовете. Ричард плати първата вноска за парцел от двайсет и пет акра и по този начин „закръгли имота на идеален квадрат“, както обичаше да казва. Поръчки за ранно есенно садене пристигнаха толкова бързо, че Кейт нае секретарка на непълен работен ден, която да навакса с бумащината. А Джим имаше толкова работа като управител на фермата „В полите на планината“, че не му оставаше много време да мисли за каквото и да било друго.
Случката, за която бе съобщил Ричард, се споменаваше изненадващо рядко. Само веднъж, когато Лора си дойде за Деня на благодарността и оживено се разприказва за работата и забавленията в Ню Йорк, а после заговори за комичните си спомени, се получи конфузна ситуация.