— О, тиквен пай! — каза тя и престорено въздъхна. — Едно време смятах, че ще се пръснеш от ядене, Рик. Какви огромни парчета си крадеше! Две от масата на вечеря, а за третото се промъкваше, докато почиствахме кухнята или когато всички вече бяха заспали.
Три чифта очи трепнаха, срещнаха се и се разделиха. „Може би — мислеше си Джим — всички ние, без да си го признаваме, сме се поддали на суеверието, че ако не говориш за лошото и ако дори не мислиш за него, то ще изчезне. Или може би просто се държим като средно интелигентни хора, които не желаят да пилеят скъпоценното настояще, страхувайки се за бъдещето.“
Но в редки моменти и сякаш някак съвсем без причина го пронизваше неприятна мисъл. Всъщност не беше необходимо Кейт да научава онова, което Ричард бе научил в Ню Йорк. След като нито тя, нито някой друг би могъл да направи нещо, защо трябваше да носи тези мрачни мисли? Чудеше се на Ричард, на неговия кураж и почтеност да крие в продължение на толкова много години страховете си — за майка си, за Лора, за всички тях.
Дъждовната зима отмина, последва я уханна пролет и скоро щеше да се навърши една година от изживяния шок. Значи Гилбърт явно не бе свързал името Доналд Улф с Джеймс Фулър.
После, един ден в разгара на пролетта, Кейт донесе у дома модно списание, което бе чела във фризьорския салон.
— Помислих, че може да искаш да видиш това — каза му тя, — а може и да не искаш, а?
„Това“ беше цяла страница със снимки на хора, присъстващи на модно събитие в някакво тропическо кътче. И там отново беше Лилиан, облечена с рокля на прочут дизайнер, с бляскава усмивка, застанала до нов мъж.
— Този е нов, нали? Последният, доколкото си спомням, изглеждаше на половината на годините й. Този изглежда два пъти по-стар от нея.
Кейт говореше с презрение, докато Джим просто четеше бързо и пресмяташе. Новият мъж на Лилиан бе представен като „предан спътник, който рядко посещава Съединените щати, но е прекарал тук последните два месеца, защото тя имала спешна работа“.
Може би картината. Ако някога забогатея, ще колекционирам произведения на голямото изкуство.
Но пък „спешната работа“ можеше и да е друга, нали? От друга страна, бяха изминали две години от дипломирането на Лора, когато се бе появил досадният му съученик, и нямаше никакви последици от това.
— Ето, че ти развалих вечерта — съжали Кейт. — По изражението ти личи какво мислиш. Не биваше да ти го показвам.
— Добре съм — нехайно изрече той, — просто ми се вижда много забавно как тя води на каишката тези миниатюрни кученца. Никога не е обичала кучета. Всъщност направо не можеше да ги понася около себе си.
— Тези породи кученца обаче сега са на мода.
— О, това било значи. Сега разбирам — отвърна той, сякаш всичко бе една шега.
Списанието отиде в кофата за смет и темата бе забравена. Или може би забравена между Джим и Кейт. Защото на следващия ден се появи отново — между Джим и Ричард.
— Мама е притеснена. Каза ми за онези снимки в списанието, за… за това, че тя е в Ню Йорк по работа. Какво мислиш?
— Нямам представа.
— Но ако Гил се беше сетил за името, със сигурност щеше да ти се обади, нали? — колебливо каза Ричард. — Сигурен съм, че той нямаше да отлага, ако знаеше. Или пък колегата му, по-точно фирмата му щеше да съобщи на полицията.
— Нещата не стават така. Понякога, за да се сглоби едно съдебно дело както трябва, са нужни две седмици или дори два месеца. Областният прокурор в Ню Йорк трябва да се свърже с колегата си тук и да му представи доказателствата. На теб може да ти изглежда, че това става бързо и просто и аз мога да разбера защо. Но преди някой да бъде арестуван, трябва да се премине през определени процедури. А Лора вече не е малко дете, което да е в опасност, така че няма риск, няма защо да се бърза.
— Е, аз, то се знае, не съм адвокат, но все пак ми се струва, че не е възможно Гил да се е сетил за името. Според мен той няма да повярва, че е възможно, дори да можеше да си спомни името. Ще си каже, че е грешка.
Джим погледна към мирния пейзаж навън. В зеленчуковата градина царевичните кълнове бяха наболи от земята, а кучетата се бяха излегнали и спяха на сянка.
— Аз не съм чак толкова сигурен — промълви той, като си мислеше, че никой адвокат, който тежи на мястото си, не би повярвал, че е възможно. — Не, Рик, ако се случи, ще бъде като гръм от ясно небе.
Глава 27
В една прекрасна сутрин в хубавата стая на Лора, където априлското слънце къпеше перваза на прозореца, а задачите й за седмицата бяха привършени и тя бе готова за сутрешната тренировка в гимнастическия салон, звънецът на вратата иззвъня стряскащо и пронизително. Е, за бога, кой можеше да е толкова нетърпелив в осем без петнайсет?