Тя отвори вратата. Пред нея стояха двама мъже, единият с камера, която тикна в лицето й.
— Бетина Улф? — извика той.
— Не! Ей, какво си мислите, че правите? — Онзи с камерата вече беше преминал през прага. — Какво искате? Махайте се или ще извикам полиция!
— Няма от какво да се страхувате, мис. Вие сте голямата новина, това е всичко. Става въпрос за майка ви.
— Майка ми ли? За бога, какво се е случило? Къде е тя?
— Точно сега ли? Някъде из Европа, нищо не се е случило с нея. Сега, като чуе новината, ще се върне. Слушайте, ние само…
Вратата на асансьора едва се беше отворила, когато Гил изхвърча отвътре и се втурна по коридора.
— Какво правите тук? — извика той. — Притеснявате госпожицата! Я се махайте! И по-бързо!
— Нищо лошо не сме направили, мистър. Не я притесняваме. Голямата новина, това е всичко. Вестникари сме.
— Не, не! Махайте се! Оставете я на мира.
Гил ги избута, влезе в апартамента, затвори и заключи вратата и прегърна Лора през раменете.
— Изплашена си до смърт и не те обвинявам. Тези глупаци! Глупаци!
— Но какво става? Какво правиш тук?
— Имам уговорена среща близо до гимнастическия ти салон, затова си помислих, че ще можем да отидем до там заедно.
— Кажи ми истината — настоя тя, — защото аз не ти вярвам. Знаеш ли какво става? Че тези мъже ще дойдат? Кой се връщал със самолет от Европа? За какво говорят?
— Не съм сигурен… чух…
— Ще престанеш ли да пелтечиш?
— Не знам. Има някакво объркване. — Гил безпомощно вдигна ръце. — Мисля, че трябва да говориш с баща си.
— Защо? Нещо лошо ли се е случило с татко?
— Не, не. Просто той ще може по-добре да отговори на въпросите ти от мен. Наистина, скъпа. Свързано е с него, с неговите работи. Но не е болен. Не се притеснявай. Просто му се обади.
— О, това са някакви глупости! Нямат ли какво друго да правят, че изпращат здрави и силни мъже да тормозят обикновените граждани с подобни дивотии? Какво би могъл да знае баща ми за това? Защо не ми отговаряш… Какво има?
— Продължавам да смятам, че трябва да говориш с баща си. Той ще ти обясни. Аз не знам нищо.
— Добре, ще му се обадя. Това е абсурдно.
Телефонът звънеше ли, звънеше, звъняха всички апарати — в офиса на Кейт, в офиса на Джим, на горния етаж и в кухнята. Къде бяха отишли всички? Да, нещо се беше случило, може би с Рик. Той шофираше прекалено бързо. Все му четяха конско за това. „Моля те, нека да не е Рик или някой друг. Моля те, не…“
— Ало? — каза Джени.
— Джени? Какво правиш там? Добре ли са всички? Какво се е случило?
— Те са… Всички са в града. Имаха работа там. Някои поръчки. Затова аз дойдох да отговарям на телефона вместо тях.
Гласът й звучеше странно, някак неестествено бодро, както се говори на тежко болен или се избягва някаква тема.
— Какво криеш от мен, Джени?
— Аз? Да крия? О, нищо, скъпа. Съжалявам, че ще трябва да затворя телефона. Една тенджера ври на печката. Ще им кажа, че си се обадила.
Лора остави слушалката и погледна Гил. Той бе взел един молив от масата и го въртеше в пръстите си, като току изваждаше и прибираше графита.
— Не е честно така да си играете с мен, каква е тази тайнственост — гневно каза Лора. — Първо ти, а сега и Джени.
— Джени?
— Познаваш я. Детската градина надолу по шосето. О, хайде остави тоя молив и говори с мен, а?
Когато Гил се приближи, за да я притегли към себе си, Лора се дръпна.
— Най-добре да ми кажеш какво става! — изрече яростно.
Гил не отговори. Гледаше ноктите си.
След миг каза бавно:
— Наистина смятам, че трябва да си отидеш у дома. Ако онези дойдоха при теб, същото може да се е случило и с баща ти.
Тръпки на някакъв ужасен, неназован страх плъзнаха по цялото й тяло.
— Да. Да, трябва да отида, разбира се.
— Ще дойда с теб.
Когато опря отново буза на облегалката, тя чу как кръвта пулсира в ушите й в такт с биенето на сърцето. Небето се носеше отвън зад прозореца. Тя бързаше да се прибере у дома и в същото време се страхуваше да отиде там поради онова, което навярно я чакаше. Навярно нещо странно се бе случило, но нямаше от какво да се страхува. Гил държеше ръката й, а с другата си ръка държеше книга, която не бе погледнал, откакто я извади от ръчната си чанта. Никой от двамата не бе продумал.
Късно следобед самолетът се приземи и наеха кола.
— Трябва да ме насочваш по тези пътища — каза той.
— Гил, ужасно се страхувам от онова, което ще открия там.